- Много мрачни дни се струпаха напоследък. – ми каза Аддришан – Сигурно е защото хората не четат. Не че и в книгите не пада дъжд, но след него я ще се извие някоя дъга, я ще изгрее слънце, я ще цъфне благоухаен храст. А в тоя свят , на нечетящи , остава само сивотата, даже капките не се задържат за дълго по асфалта, а гледат да избягат обратно в облаците.
Аддришан беше приказен герой на безизвестен автор. Твърдеше, че тръгнал по земята на лов за хора! На 1 май 2011 г. той напуснал страниците на книгата си, за да се слее с „реалния свят”. Причината за това негово действие не беше от приятните, а от тъжните. Поне така си я представяше – като съкрушен мим, който е загубил червеното си.
Страната, в която се бе родил и живееше Аддри, както го наричаха приятелите му, бе вълшебна. Част от измислицата на престарял продавач на чадъри, който така и не успял да се пенсионира, но за сметка на това написал приказка. Малка книжка, предназначена да се чете в мрачните страни, за да предизвиква слънцето да изгрее. Поне така твърдял в предговора нейният автор: „Мили хора, тези страници може да са бели, но буквите по тях съвсем не са черни, както, вярвам, ги виждат очите ви. Понеже, поради някакви необясними за мен причини, цветовете на дъгите взеха да напускат земята, аз реших да хвана колкото мога от тях и да ги скрия на сигурно място. Ако се загледате много внимателно във всеки мастилен отпечатък, то непременно ще забележите,че най-отгоре той е червен, а най-отдолу – виолетов.
Тези особености се показват ясно пред четящите в облачно време, които приканват слънчевите лъчи на дуел....” и т.н.
Когато се запознах с Аддришан, той ми сподели, че малко, но силни човеци, са успели да прочетат неговата история. После я пренаписвали, вярвайки, че тя е част от детските им спомени или я преразказвали,смятайки че току-що са я измислили. За нещастие това не продължило дълго. Хората взели да забравят . Тогава в страната на Аддри започнали да се случват странни неща - една сутрин видяли порой да се излива от небето и да отмива цветовете на всичко, което обитавало дворовете им. После и самите те започнали да избледняват. Нямали време да забележат промяната в себе си, защото след пороя избуяла жилеста трева, която била по-висока от дърветата. Мигновено започнали да я косят. Тогава във въздуха се разнесъл не аромат на прясно окосена трева в пролетен ден, а на отходни канали... и пак заваляло.
– И така, ден подир ден нещата се влошаваха, приказните герои посивяваха, фантазиите им избледняваха, защото сърцата им се натъжаваха.
– Какво ще правиш? – попитах Аддришан.
– Ще шептя в ушите на хората, докато не се разтопя – отвърна ми той. - Ще им разказвам за нас, докато не ме отмие дъжда. Знам, че ако някой разкаже на друг за нас, а другият си ни представи и предаде нататък фантазиите си, то ние ще се преродим, заедно с първите слънца, който ще изпекат над човешката земя...
Такива бяха последните думи на Аддри. В „реалния свят” той изкара само една неделя и срещна само един човек. Обещах си да разкажа за него. Нещо повече – почувствах го като мой дълг. И сега гледам към небето, което ми се мръщи самодоволно. Но то не знае, че скоро ще отворя книгата, която ще ме закара далеч от него, там, откъдето ще се върна със златната светлина на новия ден. А ти ще ми помогнеш ли да намерим Аддришан?
By Danny
0 коментара:
Публикуване на коментар