Пътешествие из времевия лабиринт на „Аркадия”

Дълго обмислях как да започна този текст, а и имах нужда от време, за да разплета кълбото от емоции, които книгата породи у мен. „Аркадия” на Иън Пиърс прилича на онзи чудат реквизит за магьоснически номера, състоящ се от привидно несвързани по между си метални обръчи, които обаче реално не можем да отделим един от друг, колкото и упорито да се опитваме.

Всичко започва уютно и по английски, когато 15 годишната Роузи тръгва да търси една изчезнала котка, а открива портал към друг свят, който се намира в мазето на оксфордски професор. Че къде другаде? Или за да перифразирам популярния цитат на Толкин: Започва път от моето мазе.

Не ми се иска да разказвам почти нищо от сюжета, защото дръпна ли една нишка е твърде възможно да разплета самия вътък на повествoванието. Трудно се определя и жанра на книгата поради трите съвсем различни свята, които се разгръщат постепенно пред очите на читателя с напредването на страниците. Имаме следвоенна Англия и нейното академично лице с така типичните мъжки приятелства и литературни сбирки, след това прескачаме в един фантазен свят, който се е зародил първо в главата на гореспоменатия оксфордски професор с магическо мазе, но някак се е превърнал в реалност и накрая попадаме в едно дистопично бъдеще с превес на машините и кастово разделение. Всъщност световете не се редуват плавно, а са оплетени един в друг и разказът върви от гледната точка на доста различни герои, сменяйки перспективата постоянно. В началото човек може и леко да се обърка, но ми се струва, че това е умишлено целен от автора ефект. Постепенно елементите си идват на мястото и кубчето на Рубик започва да се подрежда пред очите на внимателния читател.

Прочетох доста сравнения с поредицата на К.С. Луис  „Хрониките на Нарния”, но честно казано не съм съгласна с тях. В романа на Иън Пиърс действието е доста по-бавно, дори фантазният свят отвъд портала в мазето е някакси съзерцателен, застинал във времето като уловен в късче кехлибар и се раздвижва чак, когато в него попада външен елемент (Роузи). За мен лично по-достоверни са паралелите с творчеството на Толкин и то не толкова на ниво сюжет, колкото на ниво светостроене, специфична вътрешна митология и частично вдъхновение за написването на книгата. И тук ми се иска да предупредя бъдещите читатели да не очакват от „Аркадия” епични битки в стил „Властелинът на пръстените”. Световете на Иън Пиърс съществуват в почивките между два епизода на грандиозна епика. И това само по себе си е чудесно.

Нещото което ми липсваше в романа е по-детайлното описание на третия свят – дистопичното бъдеще. Имах желание да науча повече за него, да прочета подробности за начина, по който се е стигнало до това положение на нещата, за различните касти, машини, лаборатории. Най-вероятно защото съм фен на антиутопиите и винаги ми се иска още и още от тях.

Идеята за времето и неговото протичане е едно от най-големите достойнства на „Аркадия” заедно с експерименталната форма на романа. Замислен първоначално като приложение за мобилен телефон, пренасянето му на хартия безспорно е било амбициозно начинание, заслужаващо адмирации. Тук е моментът да отправя комплименти и към оформлението на българското издание, което е с твърди корици, минималистично изображение, привличащо погледа и моя личен любим детайл – светлите, облени в светлина житни поля, които грейват пред погледа щом разгърнем книгата. Влезте в „Аркадия”, заслужава си. Как ще излезете зависи изцяло от вас.

Любов Петрова

Продължи

Who let the dogs out? Сизър Милан.

Каня се да ви разкажа малко повече за тази книга от... година и половина.

Не ме съдете.

Преди малко повече от година и половина с приятеля ми решихме да си вземем куче (т.е. аз го убедих). И тъй като той беше имал само „дворни кучета“, а на мен това щеше да ми бъде първото, решихме да се подготвим добре. Естествено, той пое онлайн източниците, а аз си взех единствената книга на „говорещия с кучета“ Сизър Милан, издадена на български език – „Кратък наръчник за щастливо куче“ (издателство „Егмонт“).

Кратък наръчник за щастливо куче, Сизър Милан
Егмонт, 2013

Не мисля, че има „кучкар“, който да не е чувал за Сизър Милан и да не е гледал поне епизод от предаванията му. Всички знаем, че той е магьосник. Няма да ви лъжа – книгата му няма да направи магьосници и вас. Но (и това е едно голямо НО) ако ви предстои да се сдобиете с първото куче в живота си, Наръчникът може наистина да ви бъде от голяма полза.

Фактите и техниките, описани от Милан, са базисни и определено не стигат за пълните обучение и грижа за лаещия домашен любимец. Но определено са достатъчни, за да ви подготвят какво ви очаква, как да изберете подходящо за вас куче и как да промените начина си на мислене, за да разберете въртиопашкото и неговите „природни закони“ по възможно най-добрия начин. Цялата тази информация е подкрепена със случаи от практиката на Сизър и открива пред нас хората (a.k.a водачите на глутницата), напълно нова гледна точка върху човешко-кучешките взаимоотношения.

Така че ако сте се решили на важната стъпка да приемете в дома си ново космато попълнение, но не знаете откъде да започнете с купищата статии, предавания, клипчета, мнения на специалисти... определено ви препоръчвам книгата на Сизър Милан.

След като прочетох книгата на Милан, вече бях убедена, че сме взели правилното решение. Само няколко седмици по-късно в дома ни с несигурни крачки и много прекатурвания, влезе хъскито Фрея, което на 9 април 2016 г. навърши първата си годинка.

By Beni

Продължи

Красивият език ще спаси света

Когато за пръв път у нас излезе сборникът с разкази „На изток от Запада“ на Мирослав Пенков, с Бени бяхме във възторг. Всъщност бяхме толкова впечатлени и респектирани, че никоя от нас не посмя да напише текст за книгата, просто все не откривахме правилните думи. А това пък е най-голямата сила на Пенков – да нанизва думите по зашеметяващ начин, истинска красота. За дебютния му роман „Щъркелите и планината“ пиша не защото не ми е харесал също толкова, а по-скоро защото искам да го споделя.

„Щъркелите и планината“, Мирослав Пенков,
изд. „Сиела“, 2016 г.

Продължи

Седем добри години и няколко много добри разказа

Седем добри години, Етгар Керет,
изд. Жанет 45, 2015 г.

„Седем добри години“ определено е любимият ми сборник с разкази на Етгар Керет. Може би защото са най-реални, може би защото вече познавам този автор и текстовете му ми стават все по-близки и по-близки, може би пък наистина са по-добри от другите досега... Причината всъщност не е от такава важност, защото така или иначе – което си е добро, си е добро.

Ако не си чел нищо от израелския писател, трябва веднага да поправиш тази своя грешка. Не случайно казват за него, че „може да направи повече с 6 абзаца, отколкото повечето автори с 600 страници“. Вярно е. Но когато 6-те абзаца, свършват, ти се иска да има поне още 600 страници.

Няма смисъл да повтарям, че Етгар Керет е майстор на късия разказ, човек с прекрасно чувство за хумор, един от онези писатели, които и на живо са така чаровни и сладкодумни, както и в писанията си. Разказите му винаги успяват да изненадат, да разсмеят, понякога да разчувстват и винаги пленяват читателя – с хитрост или с някой магически трик.

„Седем добри години“ е сборник с разкази, посветени на времето от раждането на сина на Керет до кончината на баща му. Нещо като мемоари, нещо като фейлетони, нещо като страници от дневник. Атентати, сирени, бомбардировки, раждане на деца, свят пълен с гущери, особени сънища, братя, сестри, телефонни разговори – истории всякакви, за всяка добра година по няколко. Смешното преобладава, но от време на време се смесва с горчилка, за да може гамата от емоции, които книгата носи, да е пълна. На някои разкази толкова се забавлявах, че започвах да преследвам хората около мен и да им чета на глас уж само един абзац, а всъщност довършвах така целия текст. Съответно препоръчах книгата на кого ли не, без оглед на възраст, пол и литературни предпочитания, а след това, признавам си – леко изненадана именно заради това многообразието от хора, установих, че всички я харесват. И как да не я хареса човек? Една чудесна смесица от чувства, онези трагикомични и на моменти сюрреалистични истории, които на всички ни се случват, но само единици успяват да разкажат толкова красиво.

Откровен, забавен, изненадващ, проницателен, Етгар Керет винаги успява да види онова, което другите пропускат, мислейки го за маловажно. Той сякаш е неизчерпаем източник на позитивизъм, открива хумора навсякъде по света – било то във военната обстановка в Израел, в най-тясната къща в Полша или някъде в небето, над всичко и всички. Оставям ти едно малко доказателство, с което ще завърша, а ти може би ще започнеш:

- Вие сте от Тел Авив - казва ми репортерът. - Защо сте били път чак до тази дупка за раждането?

- Искахме го естествено, а родилното тук...

- Естествено?? - прекъсва ме той и се изхилва. - Какво му е естественото от утробата на жена ви да изскочи джудже с висяща от пъпа връв?

(...)

След шест часа от утробата на жена ми изскача джуджето с висящата от пъпа връв и моментално се разревава. Опитвам се да го успокоя, да го убедя, че няма за какво да се тревожи. И че докато порасне, всичко тук, в Близкия изток, ще се е наредило: ще е настъпил мир, вече няма да има атентати, а дори и да се случват веднъж на високосна година, все ще се намира по някой оригинален човек с визия да ги опише по най-добрия възможен начин. Бебето се успокоява за миг и премисля следващия си ход. Уж е наивно - нали е новородено, - но и то не се връзва, така че след миг колебание и леко хлъцване отново надува гайдата.

by argi

Продължи

За едно лумпенско романче

– Полудяваш – каза той.
Попитах го какво смята, че е това – добро или лошо. Той отвърна, че винаги е лошо, освен в крайни случаи.

„Лумпенско романче“, Роберто Боланьо,
изд. Рива, 2016 г.

„Лумпенско романче“ е последният роман на Роберто Боланьо, публикуван приживе през 2002, а и през 2016 г. излезе и на български език. Цялото име на автора е Роберто Боланьо Авалос. Чилиец по рождение, прекарал втората част от недългия си живот (умира на 50 годишна възраст) в Каталуния, Испания. „Ню Йорк Таймс“ го нарича „най-значимият за поколението си глас на латиноамериканската литература“. На български език има издадени също и следните книги: „Телефонни обаждания“, „Чилийско ноктюрно“, „Отдалечена звезда“, „2666“, „Кучки вероломни“.

„Лумпенско романче“ е много малък по обем роман. Заглавието му приляга изключително добре. Главните герои са брат и сестра, които губят родителите си в автомобилна катастрофа. Животът им е тежък, скучен и еднообразен. Сестрата заявява още в началото, че ще стане престъпничка, въпреки по-удачния избор на „професия“ - проститутка. Тя е главното действащо лице. Тя е тази, на която е поверена основната роля. Но тя е и всяко едно момиче, което е принудено да продаде тялото си.

Действието на романа се развива в Рим. Това още повече допринася за изграждането на образа на града като греховен и порочен. Децата изпадат в ситуация, от която само силата на девойката успява да ги измъкне. Безумното приютяване на двама „приятели“ на брат й води със себе си смут и нови преживявания от всякакъв характер. Измислянето на план, с който могат да спечелят пари, е нормално следствие на липсата на работа.

„Лумпенско романче“ е като късометражен филм, който не искате да свърши, не заради историята, а заради това, което ви кара да мислите докато го гледате.

А.К.

Продължи

Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи

Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи
Салман Рушди; ИК Колибри, 2015

Новата книга на Салман Рушди е „колосален фрагмент на реалността“, както самият той я определя. Романът е приказен вариант на сегашния ни свят. Започва с ураганa Катрина и завършва с изчезването на друг „ураган“ - великата джиния Дуния. Главният герой е господин Джеронимо, притежаващ облика на любимия на Дуния от преди няколко столетия, Ибн Рушд, който води дори и в задгробния си живот спор за величеството на Бог с друг философ на име Газали. Двамата интелектуалци имат на своя страна джинове. Газали желае страха на човеството и подчинението, вярата на хората в Бог като единствен и най-велик. Неговият джин обаче прекалява с издевателствата над хората и Дуния е решена да го спре на всяка цена, заради любовта си към Ибн Рушд, заради децата им, създадени в рамките на връзката си с него – две години, осем месеца и двайсет и осем дни. Толкова продължава и терорът над човечеството в съвремието, когато пътищата между света на хората и този на джиновете отново бива достъпен и накрая запечатан от Дуния, която затваря проходите със самото си джинско „тяло“ - дим. Романът е изплетен от различни легенди и митове за джинове, заглавието носи със себе си препратка за Шехерезада, но тази съвременна приказка е с разменени роли – мъжът разказва истории на любимата си цяла нощ в рамките на хиляда и една нощ.

Книгата задава един много интересен нюанс за вярата на хората. Можем ли да вярваме в свръхестественото, в Бог, в джиновете, в приказките...? Но приказките носят със себе си не само щастливи развръзки, те са „учителите“ ни за злото, смъртта, болката. Сънищата са нашите лични „приказки“. Какво би се случило, ако живеем в един подреден свят, подчинен на морала и реда?

Щастливи сме. Откриваме радост във всичко. Автомобили, електроника, танци, планини, всичко това ни носи радост. Вървим хванати за ръце към езерото, птиците кръжат в небето над главите ни и всичко това – птиците, езерото, разходката, разходките ръка за ръка, всичко ни носи радост. Ала нощем скучаем. Дори да минат хиляда и една нощи, те минават безмълвно като армия от призраци с безшумни стъпки, които невидими маршируват в мрака, нечути, незабелязани, докато ние живеем, остаряваме и умираме. В повечето случаи сме доволни. Животът ни е хубав. Обаче понякога ни се иска сънищата да се върнат. Пнякога, защото не сме се отърсили напълно от извратеността, копнеем и за кошмарите.

А. К.

Продължи

Знакът на всички неща

Авторката на „Знакът на всички неща“, Елизабет Гилбърт, е известна с бестселъра „Яж, моли се и обичай“. Двете книги са много различни като сюжет, но си приличат по отношение на приключенския и откривателски дух.

„Знакът на всички неща“ е  срещата на читателя с Алма Уитакър, съвременник на Чарлз Дарвин, която достига до същата теория за трансмутация на видовете, изследвайки повече от 30 години различните видове мъхове. Книгата е много приятна за четене и интересна за любителите на истории за пътешествията на капитан Кук, таитянски истории за духове, борбата за откриване на непознати екзотични и лековити видове растения и култивирането им в целия нов свят.

Има ли знак, който е закодиран в природата около нас? Какъв е смисълът на живота? И как всъщност според теорията на Дарвин в човешката раса се откриват типове хора - благодетели, жертващи своето предимство, за да помагат на други, които са пренебрегнати и не биха оцелели? Защо ни е нужна медицина, ако природата е създала вируси, които да контролират броя на човечеството? Алма Уитакър разсъждава върху всички тези въпроси през целия си живот.

На четиресетгодишна възраст и все още девица, съдбата я среща с по-младия от нея художник на орхидеи, който завладява сърцето ѝ с необятната си любов към природата. Но нейното невероятно образование, дадено ѝ от строгата ѝ холандска майка, претърпява сблъсък със спиритуализма на художника... Какво ще излезе от тяхната любов – няма да разкрия. Книгата е построена на много нива и напълно  непредвидима за читателя. Потапянето в този век на открития е достатъчно привлекателен.

Романът напомня като стил на историческите романи на Петер Пранге, особено този за Дени Дидро. Невероятна е силата на женския инат, който провокира изключително мъжкото научно общество, виреещо по това време. „Знакът на всички неща“ засяга и теми като наболелия по това време казус в САЩ – чернокожите по-малко хора ли са от белите? Алма индиректно помага на аболиционистичното движение, въпреки изключителния егоизъм на баща ѝ. Той е прототип на егоизма, който движи оцеляването на вида. Иронията е в това, че се бори за себе си, а накрая всичко остава за тези, които не би трябвало да живеят наравно с белите.

Смъртта е единствената истина, от която никой не може да избяга. Тя е знакът, който доказва, че бог не съществува.

A.K.

Продължи

За една обикновена история, разказана по необикновен начин

Тъкмо наскоро си прочел последния сборник с разкази от Етгар Керет и си мислиш, че няма как да ти стане по-любим и няма как да обичаш това, което пише повече, и тогава Жанет 45 издават „Гривесто дете-коте“.

„Гривесто дете-коте“, Етгар Керет,
изд. Жанет 45, 2015 г.

Сега вече сериозно съм ударила дъното, защото прочетох книгата няколко пъти и признавам, последните 5 бяха просто за мое удоволствие, а не за детето, което е на 6 месеца и така или иначе все още не е готово да стане почитател на Керет. Добре де, не бяха 5, а 9... Тази книга щеше да е в библиотеката ми дори и да не бях родител. Причините са ясни и неоспорими – първата естествено е авторът, а втората е илюстраторът.

Етгар Керет някак все успява да ме изненада. Зная, че е майстор на разказа, но си мислех, че става въпрос само за разкази за възрастни. Обаче се оказа съвсем нормално след книгата, отредена на първите седем (добри) години от живота на първородния му син, да се появи и такава, посветена на това дете-коте. На Лев от тате. И понеже един баща разказва с цялото си сърце, този разказ няма как да не се получи.

Историята не е нещо ново, не я прочитаме за първи път – работещият, вечно зает, тръгващ си по средата на забавата татко и неговото сладко хлапе, което има голямо въображение и нужда от внимание. И тук се намесва Етгар Керет с неподправимото си чувство за хумор, което така чаровно се промъква сред страниците и се появява най-неочаквано между хот-дога и шоколада, които трябва да си правят компания в коремчето на нашия герой. А след това се намесва фантазията и иначе скучноватата история се превръща в истинско приключение със (за щастие) чудесен край.

Гривесто дете-коте, илюстрация Авиел Басил

Всичко това нямаше да бъде толкова вълшебно, ако не бяха и илюстрациите на непознатия на българските читатели прекрасен художник Авиел Басил. Ярката гама цветове, всеки малък детайл, както и модерния рисунък на израелския илюстратор допълват разказа на Етгар Керет по забележителен начин. Комбинацията определено е печеливша и гарантирано любима както на малкия, така и на големия читател. Едно удоволствие, което трябва да бъде споделено.

Поздрави също и за забавния превод на Манол Пейков и благодарим, че заигравката в заглавието е запазена, а не скучно пренебрегната, както се е случило с френското издание например („L'enfant chat“ или просто „Дете коте“).

by argi

Продължи

Скъпа госпожо Липска

„Скъпа госпожо Шуберт“ е първият ми досег с Ева Липска. Доста късно, знам, но нали по-добре е късно, отколкото никога. И останах повече от доволна, защото срещата ми с Вас, скъпа госпожо Липска, бе просто чудесна.

Естествено прочетох книгата за рекордно време, защото поетичната проза на полската писателка е пристрастяваща. В компанията на прекрасния превод на Вера Деянова и страхотните рисунки на Себастиан Кудас, кратките писма-бележчици към госпожа Шуберт имат нужда от няколко прочитания или няколко прочита. Първото прочитане и първият прочит за мен бяха чисто емоционални, повлияни от скоростта, с която поглъщах всяка дума. С по-бавното четене дойде и кроткото осмисляне на „Любовта“, „Тъгата“, „Илюзията“, „Тишината“, „Тъмната материя на лалетата“... Третият път бе посветен на чистото удоволствие от изкусните метафори и способността на Липска с такава лекота да борави със словото.

„

Скъпа госпожо Шуберт, добре е, че я има още

страната, която е навсякъде и името ѝ е Поезия.

“

Не знам дали е приемливо да кажа, че „Скъпа госпожо Шуберт“ е много, много вкусна книга. В нея са разказни „неслучили се истории“, които галят небцето. Не мога да спра да се наслаждавам на прекрасния език, на простичко казаните истини, на лаконичния, прецизно премерен тон, който загатва дълбини, една цяла Вселена. Мъдрост, чувство за хумор, тънка нишка ирония. И голяма любов.

„

Скъпа госпожо Шуберт, нашият свят е сякаш творение,

написано собственоръчно от Боговете, но стилът му е

мизерен...

“

Обожавам всичко в тази книга. Не мога да не изразя и искрената си възхита от илюстрациите, които съпровождат писмата до госпожа Шуберт. Графиките на Себастиан Кудас са точно толкова нежни и прозорливи, колкото е нужно. И с достатъчно бели полета, за да може премълчаното от Липска да диша.

П.П. „Скъпа госпожо Шуберт“ си заслужава дори само заради речника в края на книгата. Истинско съкровище <3

by argi

Продължи

12 месеца, 12 книги

При толкова много класации за най-продавани и най-четени книги през изминалата година се замислих кои са моите фаворити за 2015 г. Не съм от хората, които четат бързо, обичам да прекарвам времето си в четене като почивка – отпускам се, чета и се наслаждавам, не броя страници и минути, затова трябва да съм в подходящо настроение. Ето защо и не съм прочела кой знае колко много книги през последните 12 месеца. Опитах се да си поставя цел в Goodreads, но така като гледам няма да я бъде... Май за четенето (или най-вече за моето четене) такива предизвикателства не са от полза.

Както и да е, изминаха 12 месеца, които за мен бяха страшно вълнуващи, различни, вълшебни, необикновени и общо взето – прекрасни. Както в личен план, така и в книжен :) И понеже явно трябва да се направи някакво заключение и да се тегли една черта, а пък аз такива обобщения не обичам да правя, реших да споделя с вас моята чудесна година месец по месец, 12 избрани книги за всеки от тях, много емоции и едно пожелание (към мен, от мен, за вас и за всички нас) – нека 2016 г. бъде по-невероятна, цветна, изпълнена с любов и приказни моменти.

Та... ето ги моите 12:

ЯНУАРИ

Без изобщо да се замислям, направо извиквам: „Щиглецът“ (!!!) от Дона Тарт, която постави началото на моята година по много обещаващ начин. Препоръчвам книгата с две ръце, отдавна не бях чела нещо толкова добро. И до днес, веднага щом се сетя за този роман, въображението ми започва наново да изгражда силуетите на студения Ню Йорк и героите на Тарт, които така добре приютява. Неслучайно книгата грабва „Пулицър“ за 2014 г. Ах, как искам отново да я прочета за първи път! Уникално удоволствие!

ФЕВРУАРИ

През февруари най-сетне прочетох „Часовете“ от Майкъл Кънингам. Бях гледала филма и то

няколко пъти, защото адски много ми харесва, така че естествено дойде ред и на книгата. Не е голяма изненада, че се влюбих и в романа. Прочетох го с голяма наслада и бях много впечатлена от това колко добре е адаптиран и пресъздаден във филма на Стивън Далдри. „Часовете“ е една книга, която наистина си заслужава и за нея съм благодарна на Рачева, защото тя ми я тикна в ръцете и прекрати дългогодишните ми обещания, че все някога ще я прочета.

МАРТ

В този месец попаднах на прекрасната „Когато искам да мълча“ от Зорница Христова и Кирил Златков. Обожавам тази книга! Мисля, че е вълшебна и страшно много ми харесва сериозният й подход към децата. Вярвам, че с малките трябва да общуваме като с равни, защото те най-добре усещат фалша и лъжата. Затова и ми се струва, че „Когато искам да мълча“ предполага един по-различен подход към децата и тяхната чувствителност. Книгата е сериозна, красива, донякъде необичайна, но истинска прелест.

АПРИЛ

„Цитатиот любими книги“ излезе в края на април и ми стана любима не само, защото имам скромно участие в създаването ѝ, но и защото как може да не обикнеш книга, посветена на книгите? Ясно е, че не можеш да побереш всички значими цитати от книги само в един том, но пък си струва усилието да събереш дори мъничка част, особено щом го правиш с любов към написаното и уважение към читателите. Това, което прави книгата наистина уникална еса последните ѝ страници, в които всеки сам може да допише своите любими цитати. Или да нарисува нещо, да остави послание, да стане съавтор...

МАЙ

Месец май беше поетичен, затова го посвещавам на е е къмингс и „сърцето ти нося (всърцето си го нося)“. Едно прекрасно издание, което доставя удоволствие на всички сетива. Харесвам го не само заради автора, но честно казано най-вече заради невероятните илюстрации на Люба Халева, защото допълват текста по страхотен начин. Трябва да си призная, че обикновено не наблягам на поезията, поради което и не съм най-добрият познавач, но май тук няма как да сгреша. Което си е добро, добро си е.

ЮНИ

Това за мен беше не шестият, а деветият месец, така че съвсем логично тук изпъква книга за бременността. „Бременната жена: ръководство за употреба“ не само ми помогна, но и на моменти искрено ме забавляваше. Разбира се това не е единствената книга на тази тематика, която прочетох, но пък е единствената, която е написана с чувство за хумор и едновременно с това ми беше полезна, удобна, поради малкия си размер, и не толкова сериозна, колкото се очаква да бъде едно такова четиво. А това се оказа важно по ред причини.

ЮЛИ

Не можех да пропусна книга за любимата си Фрида Кало, така че през юли се отдадох на нейния странен, луд, невероятен живот, описан в „Свещена билка. Тайният бележник на Фрида Кало“ от Ф.Г. Хагенбек. Ако сте гледали филма „Фрида“, можете много ясно да си представите за какво става дума в този „дневник“ на прекрасната художничка. За голямата ѝ любов с Диего Ривера, за болката, мъката, страданията, изкуството, сделката със Смъртта и (не)разбирателтвото с Живота, както и за още безброй интересни неща пише Хагенбек, но най-значимото е в центъра на прожекторите – Фрида.

АВГУСТ

Колко прекрасни книги дотук, а предстоят още съкровища! Най-сетне и аз прочетох „Калуня-каля“ на Георги Божинов и за първи път харесах нещо, което толкова много хора хвалят и ми препоръчват. По принцип се разочаровам от такива четива, защото ги прехвалват, очакванията ми се завишават и накрая не се оправдават, но този път не стана така. Този роман незаслужено е чакал толкова дълго, за да бъде забелязан и оценен по достойнство. Само като си помисля колко читатели е изпуснал (или по-скоро колко читателите са изпуснали), задето толкова дълго този роман е прашасвал по кашоните. Така че май трябва да благодарим на Деян Енев и да се надяваме да преоткрием още такива шедьоври, защото такива книги трябва да бъдат четени и препрочитани.

СЕПТЕМВРИ

„Куфарътна брат ми“ със сигурност изпъква сред книгите, които прочетох през този месец. Двайсет и двете истории, побрани в този сборник искрено ме разчувстваха и ме накараха да се замисля за пътя, който извървяваме, за да стигнем там, където наистина се чувстваме като у дома си. Независимо дали е тук или зад граница, независимо дали е едно конкретно място или домът е по-скоро усещане и не е свързан с точка на картата, а с нещо съвсем различно, което може да носиш в себе си например. Наистина прекрасна книга.

ОКТОМВРИ

Етгар Керет, посвещавам този месец, моя месец, на теб и товите „Седем добри години“. Това определено се превърна в любимия ми сборник с разкази от израелския писател. Текстовете в него са непринудени, истински, комични, тъжни, мъдри и със сигурност добри. Всички до един ще препрочитам отново и отново, защото веднъж не е достатъчно. Керет е майстор на късия разказ и магьосник, който вади от вълшебната си шапка не зайчета, а цели зоопаркове с какви ли не животни. Точно толкова е добър, трябва да ми се доверите.

НОЕМВРИ

За тази книга нарочно размествам месеците (прочетох я през лятото), защото мисля, че повече ѝ отива студеното време. Става въпрос за „Всички наши места“ на Дженифър Нивън и подчертавам, че студеното ѝ прилича, защото тя има способността да стопля. И защото на Финч много му отива да тича в студа и защото какво ли още не, но за да разберете, ще трябва да я прочетете.

ДЕКЕМВРИ

Приключвам с нещо красиво. Не чета за първи път „Малкият принц“, няма да е и за последен, но Бени ми подари новото издание на Книгомания, което е панорамно и в което веднага се влюбих, така че то остава в епицентъра на иначе богатия откъм книги месец декември. Това е един прекрасен завършек на моята година. Даже бих казала, че изпъква на фона на другите ;)

Това е от мен. Остава още малко, докато изпратим 2015 г. Дано посрещнем новата 2016 г. с дори по-хубави книги.

by argi

Продължи

„Лудият от площад Свобода”: Кратки разкази, остри като клечки за зъби

Тежки сцени! 

Книгата не е подходяща за хора със слаби сърца и нерви.

Лудият от площад Свобода
Хасан Бласим, ИК Жанет 45, 2015

Продължи

За един куфар и много пътешествия

За пътуването като начин на съществуване, като търсене и откриване на Аз-а на най-неочаквани места, като опит за бягство, като осмисляне на битието, като желание за промяна, като цяр… 

Куфарът на брат ми, съст. Невена Дишлиева-Кръстева,
изд. ICU, 2015 г.

Макар да звучи сякаш е клише, тази книга е точно обратното – една приятна изненада, нестандартен поглед към е/имигрантството и възможностите, които затворените граници и отворените към света хора предлагат. Двайсет и две истории, побрани в един въображаем куфар и пътуващи из времето и пространството; и двайсет и двама разказвачи с разнообразен багаж и една обща дестинация с различни наименования.

Прочетох „Куфарът на брат ми“ по време на безсънните нощи, в които хранех новороденото си дете. Четях и си мислех, че тази книга трябва да споделя с двама души. Първият, за когото постоянно се сещах, щом разтворех книгата, беше моята приятелка Ирина, чийто куфар е винаги готов за път. Човек, който има приятели по целия свят и за когото „дом“ е абстрактно понятие, а не котва, дърпаща към едно-единствено място. Вторият, това е невръстният ми син. Четях, кърмех го и се надявах прочетените от мен думи да не успеят да заситят неговото любопитство към света. Иска ми се да обикне пътуването, но не като турист, а като изследовател.

За мен „Куфарът на брат ми“ събира тези две разбирания за живота – домът не е място, а усещане и простото „който търси – намира“.

Историите в книгата уж са на една тема, а са толкова чаровно различни. Всяка със своята доза горчилка и щипка захар. Даже не захар, а мед, за да е по-сладко. Разкази от първо лице, откровената изповед на близък приятел или философските размисли на някой, който си срещнал веднъж и няма никога да забравиш. Панорамен изглед, 360 градуса около теб самия, независимо къде се намираш в момента.

Всеки разказ е в диалог със следващия. Тъкмо си се убедил в една гледна точка, отгръщаш страницата и нов автор разкрива пред теб съвсем друга перспектива. И нали затова е литературата (макар че се усеща абсолютната липса на претенция за нещо на супер-художествено-недостижимо-високо-литературно ниво, а вместо нея има като че ли чисто желание за споделяне) – да надникнем през очите на другия, да го опознаем, да го разберем или да го отречем, да влезем в неговите обувки… Или както е в случая: да грабнем неговия куфар.

Харесва ми, че текстовете са изключително разнообразни, каквито са и авторите им. Различни по народност, но абсолютно оправдано - жители на света, хората, които са част от този сборник наистина трябва да бъдат прочетени. А самата книга...Да кажем само, че корицата на Люба Халева я илюстрира перфектно. 

Отивам към пощата. „Куфарът на брат ми“ ще пътува към Барселона, за да стигне до Ирина. Лек път и приятно четене!

Книгата ще има премиера в София на 29 септември, 18:30 часа, галерия „Кредо Бонум“, с участието на Герасим Дишлиев (виновникът за този куфар!), Явор Гърдев, Елена Панайотова, Екатерина Петрова, Владислав Христов, Невена Дишлиева – Кръстева. Модератор ще бъде Весела Ножарова. Елате, за да отворим Куфара отново, този път заедно!

by argi

Продължи

Детето в теб иска да оцветява!

Не знам дали сте обичали да оцветявате като малки. Аз обожавах. Стремях се да не излизам от линиите, разбира се, но това се получи чак след около десет оцветени книжки. И така до около втори или трети клас, когато спрях да оцветявам и започнах да се упражнявам да рисувам. В последствие и рисуването остана на заден план, избутано от по-неотложни уроци, задачи, работа.

„Витражи „Тифани“, Колоритания

Но ето, че щастливата звезда поръси късметлийски прашец върху мен и тази година на пазара се наложи нова вълна книги – тези за оцветяване от възрастни. Не, че не могат да ги оцветяват и деца, но идеята е, че самите картини са доста по-сложни, с по-ситни елементи, с право на избор какъв цвят да използваш. Още от първата излязла книга за оцветяване за възрастни, забелязах все повече хора около мен с молив и тънкописец в ръка, кротки като дечица, да запълват кръгчета и квадратчета, и листенца и цветенца, след което, доволни или не чак толкова от резултата, да го снимат и да го качват във Фейсбук. Създадоха се цели общности от оцветяващи, организираха се събития за групово оцветяване (голямо БРАВО на Милена Ташева от издателство „Софтпрес“, която доста се потруди за това).

Четох статия в hera.bg, че книгите за оцветяване за възрастни са добили такава неочаквана популярност не само заради факта, че са интересно и зарибяващо хоби, но и защото спомагат за преодоляването на стреса и отключване на артистичните наклонности и креативност у всеки от нас. Вероятно е така. След тежък ден оцветяването ми идва като спасителен пояс, който ме изважда на цветната повърхност и ме избавя от проблемите, драмите, важните решения, с които съм се занимавала цял ден.

Първата книга от този тип ми подари моята приятелка и гостуващ блогър в Четецът Саша, която работи в издателство Locus. Те създадоха нова поредица Колоритания, в която поместват страшно готините си книги за оцветяване за възрастни – засега „Мандали“, „Витражи „Тифани“ и „Мозайки“. „Мандали“ и „Мозайки“ са отпечатани на офсетова хартия, така че могат да понесат оцветяване с почти всякакви материали, аз лично използвам моливи (Faber-Castel colour ecopencils 12 и Koh-i-noor coloured pencils 24, можете да ги видите на снимките) и тънкописци (каквито ми попаднат, но съм най-доволна от Maped) – смятам, че с каквото и да било друго, трудно ще оцветите прецизно дребните детайли. Колкото до „Витражи „Тифани“ – там уловката е в преливането на цветовете. Книгата е отпечатана на паус, което хем е хубаво (можете да си откъснете дадена оцветена страница и да я залепите където пожелаете, включително на буркан със свещ и картината ще оживее), хем не толкова, защото аз лично бих предпочела да оцветявам витражите с водни бои – би станало чудесно преливане и смесване на цветове, но това не е възможно.

„Мандали“, Колоритания

„Мозайки“, Колоритания

Хубавата новина е, че от Колоритания очакваме още две страхотни книги през септември и октомври – „Магичният град“ и „Колоритни котки“!

                 

                                                                                                                                                                                                        

Втори, но не по значение, с Арги започнахме да оцветяваме шедьоврите на Джохана Басфорд – „Тайната градина“ и „Омагьосаната гора“ (издателство „Софтпрес“). В групата за оцветяващи, която създадоха от издателството, на момента се завихриха тънкописци, моливи, флумастери, идеи с множество цветове, идеи само с един или два цвята, абе лудница, казвам ви. Ама хубава лудница, де. Тези две книги се отличават по невероятно красивите си очертания, обработка и по това, че са цели проекти, които въвличат оцветяващия да дорисува и да създава свой проект от иначе уж готова картина. Аз лично оцветявам с тънкописци и  моливи – същите като при Колоритания. Но споделям и няколко предложения от „Тайната градина на рисувателните книги“.

„Омагьосаната гора“, Софтпрес

Йоана Черкезова, Тайната градинана рисувателните книги

„Омагьосаната гора“, Софтпрес

„Омагьосаната гора“, Софтпрес

„Тайната градина“, Софтпрес

Милени Трачева, Тайната градинана рисувателните книги

Под номер три искам да ви споделя един проект на издателство „БГкнига“, който, добре де, не е само за възрастни, дори е предимно за деца (уж, ама аз не им вярвам много и си го оцветявам с голямо удоволствие), но е уникален и заслужава похвала – „Съкровищата на България“. В него засега са поместени три книги за рисуване, оцветяване и творчество: „Български народни носии и шевици“, „Български народни шевици“, „Български народни носии“ (последните две са разбита и съкратена версия на първото, по-голямо издание, ако случайно искате да изпробвате рисуването и оцветяването с нещо малко). Наричам книгите в тази поредица „проект“, защото в тях освен картинки за оцветяване и задачи за довършване, просъстват и интересни факти за българските шевици и носии от различните области, които (и това е чудесно) са написани на бълагрски и английски. Така че за всички български баби и дядовци, които на всеки панаир ме питат какво да вземат на англоговорящите си внуци, „ама хем да е българско, хем да го разбират“, ето, тези книги са специално за вас!

„Български народни шевици“, БГкнига

„Български народни носии“, БГкнига

„Български народни носии и шевици“, БГкнига

„Български народни носии и шевици“, БГкнига

„Български народни носии и шевици“, БГкнига

Книжки за оцветяване за възрастни разбрах, че вече предлага и издателство „Миранда“ – отново в голям и малък вариант – „Обичам цветовете“ и „Обичам цветовете МИНИ“. А през октомври очакваме и няколко обещаващи издания от „Книгомания“: „Градове“ и „Животни“ от Хана Дейвис, които ще са придружени от 3D очила, както и „Оцветявай с радост“ и „Оцветявай за спокойствие“ от Лейси Маклоу.

 Дано съм успяла да ви убедя колко страхотно е да оцветяваш всички тези невероятни книги и да изтичате още сега до близката книжарница за някоя от тях, моливи и тънкописци. 

Дорисуване!

By Beni

Продължи