Започвам тази статия с едно малко уточнение: ако заглавието не предизвиква неразбираеми асоциации в главата ви, то е много вероятно (да не кажа „със сигурност”) емоционалното словоизлияние, което следва, да бъде неразбираемо, а дори и налудничаво за вас. Причините за това могат да бъдат две: или никога не сте чели книга на Тери Пратчет или опитите да се запознаете с негово произведение са докарали мозъка ви до състояние, в което да отрича, че е имал каквито и да било близки срещи с тази личност и още по-малко с текстове, смятани за негови. От друга страна, ако понякога си представяте Земята като диск и поне веднъж до сега ви се е случвало да имате чувството, че падате от Ръба, то тези редове няма да бъдат „нащракани” напразно.
София е хубав град. Може би, защото не съм софиянка, доста често ми се случва да вървя по улиците и да се заглеждам в лицата на хората. Нерядко установявам, че тук всички са професионално луди или поне се стараят да излъчват онази загадъчна налудничавост, която те кара да потръпваш. Та тази ненормалност, изливаща се всекидневно на тълпи покрай мен, ме кара да се чувствам приятно умопомрачена. Държа да отбележа, че до сега съм живяла в три различни града и единствено столицата ме е накара да се чувствам като в Анкх-Морпорк.
Първите ми срещи с героите на Пратчет се осъществиха в една много подходяща за това вързаст, а именно около 16-тата и 17-тата ми годишнина. В началото всичко беше „ок”, организирахме си занимания заедно, най-често по време на някой от учебните ми часове и така взаимно се спасявахме от скуката. Те бяха щастливи, че съм ги извадила от прашната ми библиотека[1], а аз спокойна, че няма начин някоя важна и значима информация да ми влезе в главата. Спомням си, че тогава сравнявах четенето на Тери Пратчет с гледане на сериали( държа да отбележа, че все още властта държаха латиноамериканските сапунки, а листопад беше просто едно есенно явление). И не употребявам израза „гледане на сериали” в неговото пошло значение, каращо естетиците да настъхват, а като едно романтично занимание, което те прави толкова близък с пакетче семИ[2].
Хубавото на този вид литература е, че не те кара да се чувстваш неудобно, ако я прелистваш в присъствието на ролка тоалетна хартия, свирейки си с...ами,с дупе. Наистина това бяха историите, които ме разсмиваха и дори пораждаха опити за мислене. И понеже, както вече отбелязах, ги сравнявах с гледането на сериали, то много често ми се случваше да чета по 2-3 книги едновременно. Кашата, която забъркваха в главата ми, не просто не ме караше да „скъсам” с всичките едновременно, а допълнително засилваше желанието ми никога да не се разделяме. Естествено, като всяко нещо в този свят, което черпиш с пълни шепи, и тази връзка „пресъхна”. Обаче, както е казал народът: „Където е текло, пак ще тече!”. Така стигаме до днешната дата, когато отново чета 2 негови (не на народа) книги едновременно. В интерес на истината (ако тя притежава такъв) всичко се случи много спонтанно, със същата спонтанност, с която се запушва каналът на мивката ми, щом реша да готвя. Та, пътувам си аз с влака, втора-студентска класа, нося със себе си и котката ми. Сядам в купе с малко момиченце, което не спира да се лигави, вдъхновено от факта, че около него има хора и животно (животни и човек?). По някое време започвам да се чудя дали да не изхвърля котката през прозореца, защото цялото внимание на малкото, очарователно създание с руси букли е съсредоточено върху домашният ми люби... дзвер, което от своя страна поражда куп въпроси отправени към мен. Всеки един от тях се задава по няколко пъти, защото, може би, има някакъв шанс, котката да си е сменила името в изминалите 2, 5, 7 и т.н. минути... решавам, че е по-хуманно да изхвърля себе си, но не искам да причинявам неудобство на майката от последвалите въпроси: „Тази кака как полетя от прозореца? Може ли и аз?” и „Мамо, нали ще задържим котето[3]?”
Предполагам, че едно нормално мислещо създание просто би сменило купето или би си пуснало музика. Направих второто, но ми беше някак неудобно да се правя, че не забелязвам малките отварящи се устенца. В този ред на мисли... човек изпитва известна досада да гледа през прозореца на влака,особено когато се чувства задължен да го прави. Тук стигаме до момента, в който забелязвам една малка иконка на iPod-а си и решавам да видя какво ще се случи с нея, ако я натисна... и „О, чудо!”... отворя ми се списък с книги, сред които и „Цветът на магията” на Тери Пратчет. Душата и съзнанието ми изкрещаха в един глас:”Спасение!”. Важно е да спомена, че този iPod ми е наследство от любимия ми, единствен брат (на когото съм безкрайно задължена), който се беше постарал да го снабди с доста екстри[4].
И така, нали „светът ми е „Пратчет”, та чудесата не са нещо толкова случайно. Щом се зачетох навън изгря слънце, момиченцето слезе от влака и котката ми излезе на свобода!
Сега пак се срещам с обитателите от Света на диска, но по един по-различен начин. Защото те живеят в София и всички сме заедно в сериала. Имам си преподавател, който ужасно много ми напомня на магьосниците от Невидимият университет... доста често, докато чета в трамвая се оглеждам и разпознавам типажите от историите. Някои са седнали, други прави; някои говорят шумно по телефона, други им се възмущават, забравили какво е „да си млад” и така нататък.
В момента чета и „Автентичната котка”, която си взех от Столична библиотека – едно от любимите ми места в София. Ако успеете да се справите с нацупената ГАРДЕРОБИЕРКА(TA) от гардеробната, която разумно ви убива с поглед, защото... защото сте там?, то ви очакват едни невероятно симпатични и информирани хора от третия етаж. Заговаряйки се с библиотекарката, докато ми маркира книгите, се замислих, че може би един ден ще стоя на нейното място и ще съм така приветлива и любезна. Tова ме накара да се усмихна... защото „Светът ми е „Пратчет” и в него има много магия!
П.П. „Или пък погледнете нас. Някои подробности може да са малко завързанки, но ние – умните, цивилизованите, които знаем всичко за ипотеките, незагарящите тенджери и Верди – можем да хвърлим поглед през генетичното си рамо и ще видим опашка от тътрещи се фигури, която се точи назад чак до дребните приклекнали създания с космати гърди, без чела и притежаващи разум колкото публиката на някое телевизионно състезание.” Пратчет, Тери. „Автентичната котка”
Danny
[1] Kоято не определям като такава, защото звучи по-драматично, а поради едни особени черти на пубертета, които те карат да изпитваш неистово отвращение към прахосмукачката, гъбата за миене на съдове и къпрата за бърсане на прахта.
[2] Слънчоглед звучи твърде префърцунено.
[3] Едва ли би използвала „задържим”, но и аз имам право да помечтая за говорните умения на това дете.
[4] Когато преминаваш от mp3-ка без дисплей към подобно устроиство е трудно да си представиш, че е възможно да го ползваш и за друго, освен за музика.
0 коментара:
Публикуване на коментар