Фабио Джеда и Енаятолах Акбари – една история за живота

"Има крокодили в морето"
Фабио Джеда,
 "Жанет 45", 2013

Историята на този текст датира от преди 2-3 месеца, когато отново по покана нa Марин Бодаков, „Жанет 45” запознаха ФЖМК с поредния си гостуващ писател – Фабио Джеда. Книгата беше „Има крокодили в морето”, а гостите в поканата, за моя изненада, двама. Единият, авторът, Фабио Джеда, а другият – Енаятолах Акбари, момчето, мъжът, беглецът, чиято истинска история разказваше Джеда в книгата си. Преди срещата успях да прочета едва няколко страници, така че разговорът с тях ми беше още по-интересен от очакваното.

Историята на едно запознанство...

Фабио Джеда и Енаятолах Акбари се запознават през 2006 г. на премиерата на първата книга на Фабио, възпитател на деца в неравностойно положение. Разликата между историята от романа на Джеда и тази на Акбари е, че първата е художествена измислица, а втората – реално случила се. Фабио Джеда и Енаятолах Акбари продължават да комуникират и след представянето на романа на Джеда и между тях постепенно се изгражда доверие. Толкова силно, че започват да обсъждат написването на историята на детството на Енаятолах.

... и на една книга

Тук Джеда споменава, че „истории за избягали от Афганистан деца има много” и това е абсолютната истина. Може би е и основната причина, поради която често „Има крокодили в морето” е оприличавана на „Ловецът на хвърчила”. Но Енаятолах не е искал роман, като тези на Хосейни.

„А как си представяхте историята си написана?”, питаме го ние. Той отвръща, че е искал историята да бъде разказана, сякаш от собственото му десетгодишно аз, не от някой страничен наблюдател. Явно Джеда разбира много добре какво трябва да направи. Така написана, книгата кара читателя да се чувства сякаш се намира в главата на малкото момче, което се опитва да намери по-добър живот за себе си в шест държави. Четейки я, аз се превърнах в това малко момче, не знаех какво да правя, когато майка ми ме изведе от Афганистан и ме остави в непознат град в Пакистан, работех, за да има къде да положа глава, бягах, криех се, пак бягах, борех се за оцеляването си, седях свит в камион, без да помръдна, за да ме вкарат в друга държава, бягах, спях в парка, гладувах, бягах.

От ляво надясно: Фабио Джеда, Елица Попова (преводач),
Енаятолах Акбари. Личен архив, 2013 г.

„Каква е разликата в написването на първата и на втората Ви книга?”, питаме Фабио.

„Огромна. Отговорността да напишеш истинска история е огромна. Още по-голяма е, когато искаш да я напишеш така, сякаш я е написал човекът, който я е изживял. Но и ефектът от истинската история в съзнанието на хората е много по-голям от този на художествената измислица.”

Така седим, на една маса и няколко кафета, ние, петима или шестима студенти, един преподавател, една преводачка, един писател и един беглец... Защото цялото детство на Енаятолах е едно бягство – от държава в държава, от съзнанието, от същността, от мъката, и в търсене на по-добър живот, на щастие, на приемственост.

„Изпитвате ли гняв? Ядосан ли сте?” е следващия въпрос към Енаятолах.

„Не изпитвам гняв. Може би сега бих изживял детството си по по-различен начин, но тогава бях малко дете, не разбирах понятия като „война.”

Следващият въпрос е към Фабио Джеда:

„Кое е по-трудно – слушането или писането?”

„И двете. Може би, ако нямах опит като възпитател, нямаше да се справя с написването на книгата...”

„А бихте ли написали втора такава история?”

„Разбира се, но само ако между мен и героя й се получи подобна алхимия.”

С всяка секунда научаваме все повече за живота, писането, разказа, слушането. И това провокира лично мен да вникна още повече в книгата. Историята е тъжна, отрезвяваща, преизпълнена с емоции, разтърсваща. Но още по-впечатляващ е стила на текста, който те грабва и те хвърля до Енаятолах. А когато се усъмниш, че всичко това действително е истина, Джеда те потапя в откровеността на разговора между порасналия герой и писателя. Без задръжки, без сложности, без излишък.

Казваш, че си се почувствал като голям, Енаят. Покрай треската си станал по-висок на ръст. Смята се, че от температурата децата растат, това знаеш ли го?

Да, зная го.

Колко си висок сега?

Метър и седемдесет и пет, мисля.

А когато беше в Иран?

Ами тогава бях висок колкото дете на единайсет-дванайсет години. Колко са високи децата на тази възраст, не зная.

Колко време беше минало от началото на пътуването?

От момента, когато напуснах Нава, това ли имаш предвид?

Да.

Осемнайсет месеца. Да, бих казал, че толкова.

Казахме, че си тръгнал, когато си бил на десет.

Да, така казахме, Фабио. Макар да не го знаем със сигурност.

Да, макар да не го знаем със сигурност.

Да.

И по кое време на годината се озова в Иран?

Беше през пролетта.

Чудесно. Поне това знаем със сигурност.

Не, Фабио. Няма нищо сигурно.

Времето е сигурно, Енаят. Във всички части на света то тече по еднакъв начин.

Мислиш ли? Знаеш ли, Фабио, не съм толкова сигурен.

Седя, гледам Фабио и Енаят, те седят точно срещу мен, усмихват се, разказват, отговарят на всеки любопитен въпрос. Не мога да повярвам, че това момче, което е преживяло толкова съкрушаващо детство, е вече мъж и седи на пейката срещу мен. Казва, че сега учи политология. Обича да чете.

Не се сдържаме и го питаме: „А вярващ ли си?”

„Възпитавали са ме в катахизъм. Учили са ме, че всеки е различен. Аз не вярвам в това.”

„Да, но вярваш ли в Бог?”

„Не вярвам в Господ, но го търся.” 

Личен архив, 2013 г.

By Beni