Между дните на Андрю Портър

"Между дните", Андрю Портър, изд. Милениум

„Между дните” разказва историята на едно обикновено американско семейство с необикновено-обикновени проблеми. Елсън и Кадънс току-що са се развели след дългогодишен брак, синът им Ричард се бори със страха си от това да влезе в света на отговорните възрастни хора, а дъщеря им Клоуи се опитва да остане на повърхността, когато всичко около нея се разпада. Доскоро всички заедно са участвали в маскарад – привидно щастливо семейство, привидно сплотено и уж щастливо. Когато се разделят физически, се оказва, че отдавна са били разделени психически.

Дебютният роман на Андрю Портър се чете бързо и гладко. Определено е увлекателно четиво, стилът му ми допадна още с първата книга. В началото ми трябваше известно време, за да свикна с разказа в сегашно време или по-точно с непрестанната промяна на времената, но в крайна сметка осъзнах, че е в интерес на историята и не е безсмислена приумица. Но пък със сигурност прави впечатление, особено при условие, че отдавна не съм чела художествена литература в сегашно време.

Сюжетът се развива динамично, интересен е, има неочаквани обрати, които определено дразнят (в добрия смисъл) читателския нюх. Най-хубав ми се стори краят, защото въобще не очаквах да бъде такъв. Дълго време след като затворих книгата се опитвах наум да я завърша по други начини, сякаш, за да проверя дали наистина този е най-добрият. Дори ме хвана малко яд, че не го предвидих.

 Като цяло историята ми хареса, характеристиките на героите се натрупват една след друга и очертават цялостна загадка – може би това е и двигателят на четенето: разлистваш страница след страница и търсиш следи за това какво те очаква напред. На моменти харесвам образите, понякога ме дразнят и не ги разбирам, а след това отново си връщат доверието ми. Като че ли постоянно си подаваме топката, те никога няма да бъдат напълно еднакви и плътни без помощта на читателя. Единственият герой, който така и не успя да ме убеди в нещо съществено или в себе си е Раджа – любовта на Клоуи, главната причина за началото на края в семейството. Неговият образ беше слабо щрихиран, имам чувството, че в началото на книгата беше подадена информация за него, която така и не се доразви в следващите глави. За мен остана неясен, безплътен и прекалено объркващ.

С развитието на разказа открих, че с много от решенията и постъпките на героите не съм съгласна. Някои неща ми изглеждаха невъзможни, а бягството към Мексико - прекалено клиширано. Братът гей, който се занимава с поезия – също. Постепенно обаче започнах да осъзнавам, че това, което Андрю Портър описва е разпадането на едно семейство. А то винаги е клиширано, грозно и не се харесва на никого. Поделянето на вещи и имущество след развода (ужасните свади между Елсън и Каданс, които вече дори не искат да общуват помежду си), сблъсъка на реалност и илюзия (когато Клоуи се затваря в себе си, защото колежът не е това, което е очаквала), отказът да поемеш отговорност и да повярваш в себе си (Ричард не иска да продължи образованието си) това са все клишета. И може би дразнят именно защото напомнят, че са копирани от живота, че на всеки могат да се случат, не са измислени и не се повтарят безпричинно. Всъщност това е, което едновременно намразих и заобичах в книгата. Никой не ми е обещавал да е честно, а Портър просто ми каза истината директно. И все пак, по интересен начин.

„В такива моменти, когато съзнанието започваше да го тегли назад, той се връщаше към един конкретен спомен, към една вечер, преди Клоуи да замине за колежа за първия си семестър, когато всички се събраха в хола за вечеря. (...) След една година вече почти няма да си говорят. Няма да знаят какво се случва в живота на другите трима. Няма да имат дори най-малка представа къде живее Клоуи. Но засега всички са там, седят около масата, както стотици други пъти, и се хранят мълчаливо. В този момент те са заедно. Правят това, което вярват или са ги учили да вярват, че прави едно семейство.”

Арги чете "Между дните" на плажа. Блаженство.

Не мога да не спомена оформлението на българското издание, дело на Ина Бъчварова и Владимир Венчарски. Корицата представя по възможно най-добрия начин цялостното настроение, което носи книгата. Моментът е страхотен – семейството обядва във, а не до (както разбира се е в книгата) басейна и макар че седят на една маса, всички са всъщност разделени. Цветовете са ярки и книгата се забелязва лесно. Много ми харесва и пагинацията – на четните страници е долу вляво, а на нечетните – горе вдясно, вертикално, а не хоризонтално разположена. Излишно ми се струва само това, че първите няколко думи от всяка глава са с различен шрифт, но това е поредното нещо, което прави впечатление в началото, а после изчезва и повече не напомня за себе си. 

П.П. Четецът за "Теория за материята и светлината", първата книга на Андрю Портър

by argi