„Свобода” на Франзен – антология на човешките взаимоотношения

„Свобода” на Джонатан Франзен беше изначално натоварена с прекалено големи читателски очаквания. И това мога да ви го кажа дори аз, която не съм чела „Поправките”, първата му книга, издадена на български език отново от ИК „Колибри” по-рано тази година. Заради небивалите похвали за „Поправките” от коренно различни читатели от обкръжението ми си казах, че трябва да е наистина впечатляваща, за да задоволи толкова различни вкусове. Не ми остана обаче време да я прочета преди да излезе и втората книга на писателя – „Свобода” (в оригинал книгите са издадени съответно през 2001 и 2010 г.) Грешката ми не беше в това, че прочетох първо нея, а в очакванията, с които подходих.

Джонатан Франзен
Снимка: ctzine.com

В „Свобода” Франзен разказва историята на Пати и Уолтър Бърглънд – баскетболистка с провалена заради контузия кариера и стеснителен в отношенията с жените природозащитник. В общи линии е това. Но Франзен далеч не се задоволява с общите линии. Затова ни разказва и предисториите им, тези на приятелите им, на децата им. Разказва ни за мечтите и огорченията им, за раните, които не зарастват, а напомнят за себе си в най-неподходящите за това моменти, за чувствата, които не винаги са такива, каквито би ни се искало да бъдат. Така се получава една антология на човешките взаимоотношения, която се разгръща на фона на основни икономически, политически, социални и екологични проблеми на XXI век: войната в Ирак, унищожаването на природата, пренаселването, избледняването на всякакви морални порядки.

Свобода, Джонатан Франзен
ИК "Колибри", 2013

Свободата е, разбира се, основната нишка, втъкана във взаимоотношенията. Свободният пазар, личната свобода, свободата, която извоюваме и от която после се отказваме, заради някого или нещо в живота си. Свободата да бъдем себе си или не, свободата да постигнем всичко и после да се откажем от него, свободата да се саморазрушаваме.

Може да си беден, но единственото, което никой не може да ти отнеме, е свободата да прецакваш живота си, както сам си решиш.

Слушах много за невероятния стил на Франзен. И всичко казано е напълно вярно. Франзен е майстор. Успя да не изпусне вниманието ми до последната страница. Макар историите му да издишаха тук-таме, стилът беше това, което не се пропука на нито едно място. Хареса ми подходът, който е предприел с частите за Пати.  Следвайки съвет от психотерапевта си, тя написва "Бяха допуснати и грешки", в която разказва собствената си история, написва я, както я усеща тя самата. За съжаление, финалната част на автобиографията ѝ беше доста по-слаба от началната. В замяна на това, частите, посветени на Уолтър, се оказаха доста скучни и протяжни за мен: трудолюбивият и прекалено добър природозащитник, който започва да нарушава принципите си в името на по-висши идеали, а впоследствие осъзнава, че е изгубил себе си, не ми допадна особено. Имаше нещо досадно в него, вероятно прекалената му доброта, която, разбира се, впоследствие се изражда и започва да отблъсква. 

По друг начин обаче стоят нещата с образа на Ричард Кац – най-добрия приятел на Уолтър от колежа, който ме спечели още на първите страници, на които беше споменат. Объркан ексцентрик, дъвчещ тютюн и свирещ странни песни, чаровен простак в отношенията си с жените, разочарован от неуспехите си творец, който бива съсипан не от друго, а от постигането на тези успехи, Кац се оказа неустоим в частите, посветени на него, именно заради болезнената си искреност и решимостта, с която отказва да се впише в общоприети стандарти.

Спря в средата на моста, загледа се в една жена, която бягаше за здраве на алеята край реката, и се опита да прецени по фотонното взаимодействие между нейния задник и своята ретина дали наистина денят е подходящ за умиране.

Навярно, при други обстоятелства, бих дала на "Свобода" 4 звездички в Goodreads. Макар и само заради Кац. Но създадените очаквания за Франзен се оказаха прекалено решаващи, за да не ми направят впечатление някои доста тромави части от романа, както и някои малко безинтересно развити герои. Въпреки това, "Свобода" си заслужава прочита. 

Дори и само заради стила на Франзен. Дори и само заради Ричард Кац.

By Beni