Не харесвам Рафаел Надал. Никога не съм го харесвала. В
мачовете, които съм гледала, винаги съм се надявала да бъде победен от
противниковия тенисист - няма значение дали това е бил Федерер, Джокович или
който и да било друг. Поведението, външността му на корта ме отблъскват. Но
колкото и да не харесваш даден спортист, ако той е забележителен в играта, няма
как да не му го признаеш. Отдавна съм признала Надал. Това беше и основната
причина да започна да чета „Рафа. Моята история“ - исках да видя какво ли пък е
да си Рафа и какво се случва в главата и ежедневието на един толкова добър тенисист.
 |
| Рафа. Моята история Рафаел Надал и Джон Карлин; Enthusiast, 2014 |
С първите няколко страници от книгата непоносимостта ми към
Надал се изпари. До края на книгата вече не просто му симпатизирах, но и му се
възхищавах.
„Рафа. Моята история“ предлага нещо много повече от
биография на Рафаел Надал. Тя събира в себе си понятие за тактиките му на игра,
разказ за всички жертви, болки и депресивни състояния, преследващи всеки
професионален спортист по петите, намира изказ за мислите и емоционалните му
състояния преди, по време и след мач. Книгата изгражда представа за живота и
играта на Надал, като предлага информация за ежедневието, тренировките,
семейството му и разказва в подробности някои от най-важните му мачове, сред
които и двата най-забележителни за кариерата му: финала на Уимбълдън с Роджър
Федерер през 2008 г. и финала на Ю Ес Оупън с Новак Джокович през 2010 г. (с
победата в който той става най-младият тенисист спечелил титли от четирите турнира
от Големия шлем).
Съществува Рафа Надал,
тенисистът, чиито победи хората виждат, и съществувам аз, Рафаел, личността,
която винаги съм бил и какъвто щях да бъда, независимо с какво се занимавам и
дали съм известен или не.
Докато четях книгата, малко по малко осъзнах, че антипатията
ми към Надал се дължи на una buena cara - маската
на безразличие и непроницаемост, която Тони - чичо му и негов треньор, го кара
да надене на лицето си преди всеки мач; на силовия му тип на игра, прекалената
му съсредоточеност и липсата на израз на каквито и да било емоции. А всъщност
Рафа е скромно и дисциплинирано момче от Манакор, което тренира от дете часове
наред; което стиска зъби, когато костите и ставите му не издържат на темпото му
на игра, и въпреки тях, играе на ниво; което избягва журналистите и фотографите
и предпочита да сготви вечеря на семейството си; което тика купата си в
багажното отделение на нискотарифен самолет, само и само да стигне по-бързо у
дома. Рафа Надал е просто човек, който обича тениса и прави невъзможно големи
жертви, за да бъде добър в него.
Това означава
да се научиш да приемаш, че ако трябва да тренираш два часа, тренираш два часа;
ако трябва да тренираш пет - тренираш пет; ако трябва да повториш дадено
упражнение пет хиляди пъти, го правиш. Ето това отличава шампионите от просто
талантливите спортисти. И е пряко свързано с душевната нагласа на победителя;
докато демонстрираш колко си издръжлив, укрепваш и психически. Нещата, които
получаваш като подаръци, освен ако не притежават сантиментална стойност, не са
ценни, докато нещата, които постигаш със собствени усилия, са ти изключително
ценни. Колкото повече усилия си вложил, толкова по-ценно е постижението.
Такъв си е Рафа. И независимо дали го харесваш или не, той е един от
най-добрите в света. И това не е случайно.
P.S. Ако случайно не харесваш Надал, препоръчвам това клипче, в което присъствието на човека Рафа е по-силно от това на тенисиста Рафаел Надал:
By Beni
0 коментара:
Публикуване на коментар