 |
| Портвайн* |
От няколко години ми е
по-интересно да опознавам хората посредством това, което четат, отколкото това,
което говорят. Така се роди една моя малка мания. Първата ми работа, щом
попадна в чужд дом, е да се огледам за библиотека. Не е задължително да е
голяма – достатъчен е малък рафт с наредени на него книги. А когато го открия
започва истинското търсене.
Някъде през септември, когато дъждовните
дни взеха да преливат един в друг, непозната за мен стая ми предложи да прочета
Буковски. Казах си „Защо пък не”. За самия автор не знаех много, даже почти
нищо. Беше само име, многократно споменавано в мое присъствие. Другото,
което разбрах бе от човека, поставил го
на лавицата - „Това ми е любимият автор”. Достатъчно.
За да научиш нещо повече за Чарлз Буковски не ти трябва да се ровиш в гугъл – няма смисъл. Най-добре е да си
налееш чаша вино/уиски, да си пуснеш хубава класическа музика и да зачетеш
някоя от книгите му. Той е там – вътре в тях. Животът, мислите му, греховете,
стилът. Лайната, конните надбягвания, уличните жени. Философията на един
писател, подплатена от пиянските прозрения. Важно е да спомена, че моите
познания на този етап са изградени само върху две творби – „Момче за всичко”
и „Нощни улици на лудостта”. Не е много, но е достатъчно, за да влезеш в света
му. А той е истински. Възможно е да е по-истински от вашия.
Имената на героите не запомних. Не
че са трудни, но да ви ги цитирам няма смисъл. Главният е винаги един –
американската отрепка; алкохоликът, който пие, без да го ебе дали може да си
плати. Той обича да сере сутрин. Нещо повече – прави го дори без да е ял –
произвежда без да консумира... Не е никак красив, обратното – ужасяващо грозен
е. Жените в неговия свят са само присъствие, част. Не, те не са музи. Само средство,
чрез което се разкрива мъжът, Буковски, докато им го вкарва, когато ги сваля с шамар
от стола на бара или просто си тръгва от тях. Е, понякога са красиви, с хубав
задник. Понякога са мили. Срещнах и една специална – Лудата Керъл („Нощни улици на лудостта”). За нея
трябва да прочетете, за да разберете и ДРУГОТО за него.
При Буковски работата е
средство, а не цел. Няма го мотивирания американец, който търси добре платената
длъжност с перспектива за развитие. Не. Тук е пройдохата. Нужни са му малко
кинти да плати наема, да си купи портвайн, да заложи на някое конно надбягване.
Но той не е глупав, изобщо. Той е хитър, определено му сече пипето. Знае какво
се очаква от него. Успява да прочете хората и да им каже това, което
искат да чуят от него. Той е живял. Дори си мисля, че той е Свободен. Да,
притежава онази така бленувана от съвременния човек свобода. Само че тя не ти
осигурява покрив над главата, а те извежда в парка и ти посочва пейката, на
която можеш да изкараш нощта.
Някои от историите на Буковски са
написани с малки букви. Целите. Всичко е равно, само имената на хората стърчат
между редовете... или псувните. Ами, това е той. И все пак можете да го цитирате
с часове, да му се възхищавате или просто да го напсувате.
Симфонията на Малер свърши. Значи е
дошло време за края на тази статия (ако може да бъде наречена така). Финалът
оставям на самия Писател:
"С хората е така. Колкото повече ги опознаваш, толкова повече си личи колко са ненормални. Понякога това е забавно – поне в началото."
*Изображението е взето от: http://select-wine.info/%D0%BF%D0%BE%D1%80%D1%82%D0%B2%D0%B0%D0%B9%D0%BD-%D0%BF%D0%BE%D1%80%D1%82%D0%BE/ . На страницата можете да прочете повече за самото вино.
0 коментара:
Публикуване на коментар