Лодка и чифт джапанки

  Тия дни, докато наблюдавах през прозореца как настъпва пролетта, реших да разчистя шкафовете в стаята си. Някои от тях не бяха отваряни отдавна, други цяла зима зееха малко плашещо. Един дори го бях заключила, а ключето навярно съм загубила. Имам някакви подозрения, че преди месеци съм го изпуснала в градината – заедно с една въздишка. Ако е така, то сега се полюлява над земята, дегизирано като кокиче. Естествено, за тези и други неща човек никога не е напълно сигурен.

За щастие притежавам армия от фибички за коса, с които някой ден ще преобърнем представата на хората за света. Но това е друга история, от която ще си позволя да открадна само една фибичка, за да отключа шкафа.

Характерно за местата, които са стояли дълго време затворени, е, че са натъпкани с всякави неща, най-вече спомени, които те заливат веднага, само да протегнеш ръка към тях. Така се получи и сега – милиарди разноцветни листчета с мисли, хиляди стъклени топчета със спомени, шепи отминали чувства – всичко се изсипа върху ми. Разделих ги по вид и цвят, направих опис върху забравен стар хартиен лист, сложих всичко в раницата си и тръгнах към банката на Живота. Бях решена да обменя всичко, което притежавам. На касата една сърдита чиновничка ме уведоми:

-          Ще Ви струва 5 идеи плюс процент и половина от времето Ви.

-          Добре – отвърнах й, забелязвайки че наближава лято.

Стойността на отминалите ми дни, заедно с процента и половина време се превърнаха в лодка. За толкова съм имала, това ми дадоха от банката. Взех лодката и излязох навън. Най-близкото море е на малко повече от 500 км. Нямам кола, пък и да имах – не мога да шофирам. За това си обух любимите кецове, метнах лодката на гръб и тръгнах да настигам утринния бриз. По пътя се блъснах в момче с камера и цял джоб истории. Разказах му и моята, а той в замяна ми подари едно гребло. Навярно бяхме тръгнали в една посока, но по различни пътища. Пожелах му попътен вятър и продължих напред. После, по средата на нощта, срещнах гущер зеленак, който пресичаше шосето обут в джапанки. Спря се и ме загледа в краката. Не бе нужно да казва каквото и да е – свалих кецовете си и му ги дадох. Той ми кимна, метна ми чифт джапанки и продължи в нощта.

Към края на август стигнах до морето. Слънцето вече не грееше толкова жестоко, последните летовници събираха последни мидички за спомен, а вълните подсвиркваха на лодката ми. Загледана в безкрая взех решение да се удавя. Влязох във водата с всичко, което притежавах. Превърнах се в гребло. От тогава все се намира по някой приказлив рибар, който да обяснява в тясната кръчма, как призори видял две джапанки да гребат малка лодка в открито море... Всякакви лудости се навъдиха в последно време.

by Danny