Когато Буковски влезе в играта

Когато Буковски влезе в играта, става тежко. Струва ти се, че нещо в литературния ти живот сериозно е куцало досега. Струва ти се, че нещо и в личния ти живот сериозно е куцало. И все още куца, а Буковски го сочи с пръст и се смее с пиянски хриптеж. Не защото животът ти не е идеален, а защото си глупак и все още не си осъзнал, че такъв е шибаният живот – винаги нещо ще куца, винаги нещо ще липсва, винаги някой ще те мрази. Доста по-хубаво е, когато си наясно с цялата тая работа и поне даваш основателен повод на хората да те мразят. Тогава може и някой наистина да те заобича заради и въпреки теб и хилядите пороци, които притежаваш.

Буковски. Снимка: svejo.net 

Виновник за срещата ми с Буковски отново е Жоро (Георги Георгиев, нашият любим книжар). И двамата сме болни почитатели на Бегбеде. Да, вече чувам освиркванията, не ми пука какво ще кажете, Бегбеде ми е любимец. Точка. Та, една вечер след много бири, Жоро извади една книжка от рафта и каза „Видя ли какво излезе?” Беше излязъл сборникът „Тежко без музика” и не, не бях видяла. Защото не се и оглеждах за Буковски. Не бях чела нищо негово до този момент. Учуден поглед и усмивката. Жоро има една характерна усмивка, която пуска в момента, в който осъзнае, че току-що ти е подхвърлил новия любим писател или завладяваща книга, но ти все още не го знаеш. Не и както го знае той. „Не може да се кефиш на Бегбеде и да не си чела Буковски.” Толкова ми трябваше и книгата вече беше в чантата ми.

Няма какво да се лъжем, първият път с Буковски боли. Както с почти всички хубави неща в тоя живот. Боли от смях и от цинизъм. Защото той първо те разсмива, после ти шибва един здрав шамар истина, върху която да се замислиш, и накрая ти го вкарва отзад, за да те изненада и за да не прекаляваш все пак с мисленето. За пиенето няма да говоря. С Буковски се пие. Много.

Тежко без музика;
Прозорец, 2013

До настоящия момент съм се запознала с три негови книги и мисля да ви поговоря за тях.

„Тежко без музика”. Благодарение на нея после ми стана тежко без Буковски и бързо-бързо се снабдих с втора негова книга. Разкази и есета. Буковски беше различен на всяка нова страница. Пиене. Поезия. Ебане. Политика. Конни надбягвания. Размисли над човека. Книгата се измачка от подчертаването по трамваите. Буковски ме пристрасти към себе си. Започнах да чета на случайни хора абзаци от книгата му. Нямаше как да не прочета и друго, да срещна друга страна на писателя.

Любовни истории
на обикновената
лудост;
Архетип, 1991

Сега започнах да чета „Любовни истории на обикновената лудост” и веднага подчертах части от първите разкази. Не очаквайте много различни теми. Ако сте прочели дори една книга на Буковски, ще знаете, че при него обикновено има красива/грозна жена, която да си заслужава да бъде описана, много алкохол, може би бар, в който се запознават и всичко приключва с чукане. На другият ден обикновено отива да залага на конни надбягвания. Звучи ужасно, когато аз го напиша в две изречения и прекрасно, когато Буковски го побере в разказ. Тук Буковски е млад, още го мъчи фактът, че не изкарва пари. Но да работи неща, които не му доставят удоволствие, направо го убива. Затова прави единственото, което може да направи: пие, забива готини парчета, залага, докато не спечели; ако загуби всичко, преди да е спечелил, просто намира къде да спи, чука дебеланата, която го е приютила и за негова изненада му харесва прекалено много, но така и не успява да й признае, че при нея му е уютно, точно както му се е искало винаги да му бъде.

Капитанът отиде на
обяд и моряците
завзеха кораба;
Фама, 2012

Втората книга на Буковски, която прочетох, беше „Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба”. Нея я четох на морето. Както и всяка книга, която се чете на плажа, и тя веднага се намачка, напълни се с пясък, страниците се набръчкаха от влагата. Но някак си не ми стана особено тъжно от този факт. На Буковски му отива да е намачкан и опърпан. Историите му са такива, защо и книгата му да не е такава. „Капитанът”, както я наричам на кратко, е нещо като дневник на Буковски от последните му години, публикуван посмъртно. И това си личи. В нея прозира някакъв вид умора и мъдрост, Буковски вече предпочита да не пише за похожденията си, отдал им е достатъчно от написаното досега, а за писането, за старата му машина и новият му компютър, който прави нещата толкова лесни. Удоволствието се крие в наблюдаването на котките му как спят, потапянето в горещото джакузи, понякога дори в Линда. И, разбира се, в конните надбягвания. От трибуната на страниците Буковски се смее в лицето на смъртта, разсъждава за нея, за хората, за живота. Старостта не убива стила на Буковски. Напротив, хваща те яд, че не си бил един от стотиците случайни хора, почукали на вратата му, за да се напият с него.

Нещото, което чувам най-често, разговаряйки за Буковски с други хора, които са го чели, е „Ще ти омръзне. Още си прочела толкова малко, а той е писал толкова много, ще ти омръзне.” Всъщност не знам дали ще ми омръзне Буковски, но в този момент се съмнявам това да се случи. Да, Буковски е доста еднообразен, все пак пише за едни и същи неща във всяка своя книга. Но пък това са нещата от живота. Може би всъщност това до голяма степен дава спокойствие на читателите му: че дори и Буковски има повтарящо се ежедневие, дори той става, сере, пие, пише, чука и това се случва почти всеки ден през живота му. Успокоява и радва и директността, която често ни липсва, от която ни е страх в собствения ни живот. Както и да е, няма да навлизам в някакви кой знае какви разсъждения. Просто в книгите на Буковски ми е уютно, както на него в апартамента на дебеланата. Разликата е, че най-вероятно аз ще се връщам отново и отново, за да изпитам това чувство.

By Beni

Ревюто на Арги за поезията на Буковски можете да намерите ТУК

Подчертани редове от "Тежко без музика"

Подчертани редове от "Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба"

Подчертани редове от "Любовни истории на обикновената лудост"