5.08.2013 12:20
Събуждам се от
писъка на разгонена котка. Отвратително. Мразя разгонените котки, мяукат като
разплакано дете. Като чуеш такъв звук и започваш да се чудиш дали в крайна
сметка някаква котка си го търси или някой баща бие ревящото си бебе. Очите
реагираха след ушите, отворих първо едното и ослепях. Пак бях забравила да
дръпна шибаните завеси. Вечер никога не ми правеха впечатление и все решавах да
си спестя канското усилие да ги дръпна, мамка му.
Протягам ръка
към часовника на нощната масичка. 7:30 ч. Моля ви, някой да слезе и да
опъне шибаната котка, преди да съм излязла и да съм я застреляла. С какво точно,
не знам, за съжаление, нямам патлак. Да го духа тъпата котка, все ще намеря с какво.
Усещам напора
на снощните бири в пикочния си мехур. Мама му стара, ще трябва да се изпикая.
Ставам залитайки и стигам до тоалетната за пет пъти повече време, отколкото се
изисква за това действие. Застоявам се в кенефа, явно няма само да се пикае.
Нищо, тъкмо после ще имам само пеперудки в стомаха, като си легна. Ако и
котката е млъкнала, ще пръдна доволно и ще заспя, мамка му.
Връщам се в
леглото. Котката се дере, а главата ме цепи. Или е от алкохола, който погълнах
снощи, или от недоспиване. Кой го грее, като в крайна сметка ще се пръсне и ще
оплиска стената. Тая котка и на гроба ми ще опява сигурно.
Няма да се спи.
Пускам си компютъра и разцъквам из Фейсбук. Става все по-тъп и по-тъп, ебаси.
Всеки си споделя мъката публично, а не като едно време – в кръчмата, с бармана,
когато си се натряскал до безпаметност. Тоя Фейсбук ще доведе до масово
затъпяване и остра нужда от пияници, с които да си поделиш бутилката. Да го
духа и социалната мрежа, мамка й.
Мисля си да си
направя едно кафе. В крайна сметка сядам на дивана с бира в едната ръка и Буковски
в другата. Не самият той, а „Капитанът...”. Чета страница след страница. Голям
е простак, порочният дъртак, да му се не знае. Кефи ме. Чак ми се залага на коне.
Стомахът ми изкъркорва. Иска си своето. Затварям му устата с още една бира.
Работата е, че
хората спряха да живеят. Страхуват се от всичко. От слънцето, от движението по
улиците, от алкохола, от болестите, от това да говорят, от това да
не говорят, от работата, от липсата на работа, от политиците, от това да имат мнение,
от това да го кажат, от размисли, от това да бъдат такива, каквито са в действителност. Нямате втори живот, идиоти такива. Затова се
усмихнете и се гмурнете в лайняния пейзаж. Някъде из него може и да намерите малко
щастие. Затова бъдете себе си и правете, каквото си искате. Такава е хавата.
Затова днес ще тегля една дълга майна на всичко и всички, ще пия от сутринта и
ще чета Буковски от намачканите страници. Да го духа шибаната котка.
By Beni
 |
| Снимка: asylumattendant.wordpress.com |
Вдъхновено от "Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба", Чарлс Буковски; Фама, 2012
0 коментара:
Публикуване на коментар