Подчертахме си от: "Улица "Хавър" на Пол Гимар

Никога няма да забравя смъртта на леля Жан. Привилегията на някои съвсем незначителни
спомени е, че се инкрустират като миди. Аз бях сред малкото сродници, наведени над бялото легло в излъсканата чиста стая, пропита от ред и почтеност, която щеше да стане арена на грубо и неприлично събитие:
Леля Жан се мъчеше:
- Искам... Искам...
(...)
Леля Жан гонеше с мъка някаква мисъл, която ѝ се изплъзваше. Най-сетне я улови и я облече бързо в конкретна форма:
- Искам една круша.

Колкото и да беше неуместно и смешно искането, нещо в тона възкресяваше предишния авторитет на майката. Дъщеря ѝ Жьонвиев ѝ подаде фруктиерата. Леля Жан отмести няколко натъртени круши и избра един чудесен, едва-що узрял плод, който дълго гледа с горчива усмивка. Нема време да отхапе от него. Тя умря, без дори да въздъхне, подобно на африканските врабчета.
В семейството още се говори за тази случка, която никой не успя да проумее. Аз обаче зная. В продължение на петдесет години леля Жан ядеше плодовете, когато презреят... "преди да изгният напълно"... И докато си налагаше да избира застрашените плодове, хубавите здрави круши гниеха и тя никога не смогна да ги опита. Стигнала пред смъртта, леля Жан разбра, че цял живот бе яла гнили круши и баят хляб, защото на двадесет години не бе имала мъдростта да хвърли в кофата за смет един плод или една суха коричка.
Аз не искам да чакам животът ми да презрее и охотата ми да угасне.

Цитатът е от "Улица "Хавър", Пол Гимар, Издателство на Отечествения фронт, 1980 г.
Превод: Лилия Сталева