Никол слиза по стълбите

"Никол слиза по стълбите", Димитър Ганев,
ИК Жанет 45, 2013 г.

„Гледахме този бездарен залез, а/ после как мракът чупи прозорците”. Така започва дебютът на Димитър Ганев в поезията и продължава съвсем не бездарно, но чупещо разни предразсъдъци за младите поети, които уж не можели да пишат... Съвсем скромно ще предложа да преосмислиш това становище като прочетеш няколко странички от „Никол слиза по стълбите” (което, между другото, е страхотен избор на заглавие). Разбира се, аз съвсем не съм мерило за добра поезия, оттам и скромността, но все пак ми се струва, че тази стихосбирка има своите неоспорими качества. Езикът е едно, а после градовете и любовта. И две стихотворения – на стр. 20 и 21, които веднага ме спечелиха. 

Като изключим няколко повтарящи се мотива, които ме подразниха, останах много приятно изненадана и препрочетох книгата, ей така, заради леката меланхолия. 

Хареса ми този невидим Аз, който постоянно се появява и изчезва, оспорва своето собствено (не)съществуване и през чиито очи и Мария, и Никол, и аз, и ти сме просто една частичка от времето, спряло или препускащо. И градът, няма значение дали е София, Виена или Флоренция, е убежище, малко студено, но все пак пазител. Понякога само на спомени. 

Любовта също е там. И любовта към любовта най-вече. Но няма смисъл да ти разказвам, „Никол слиза по стълбите” просто трябва да бъде прочетена. За да не изгубим думите в превода.

Ако не на мен и на Георги Господинов, който е редактор на стихосбирката, можеш да се довериш поне на това:

Апартаментът й е четири етажа

над паметника „Левски” и когато заспивам, от

дясната ми страна ляга „Александър Невски”, а

от лявата – тя. Спя между двете най-хубави гледки

в този мъртъв град, а скелетът

на нощта лежи натрошен в краката ми. Преди да

затворя очи, се обръщам към храм-паметника:

„Независимо колко златни зъба имаш

в устата, не си по-вечен от това”.

  

by argi