Transmetropolitan: извън зоната на комфорта

Имах благородното намерение да започна поредичката ревюта за комикси с нещо наистина красиво. Само че знаете ли кое е общото между любовта и вдъхновението? Доста често и двете се появяват, когато най-малко очаквате и сте най-неподготвени да се справите. Единствената съществена разлика е, че любовта те удря фронтално, докато вдъхновението така те цапва в тила, че ти изскачат звездички пред очите, като в анимационен филм.

Поне моето обикновено действа така.

Transmetropolitan е всичко, което не искате да прочетете, и то не просто съдържание между кориците на книга, които може и да не разгърнете никога, след като прочетете анотацията на гърба ù... Неее, драги мои, получавате пълноцветно изживяване, такова, каквото може да ви поднесе само един комикс. Уорън Елис, Дарик Робъртсън и всички останали членове на екипа са се погрижили да не ви спестят нищо. Сменяте каналите, когато започнат новините, хвърляте вестника настрани, за да не ви разваля удоволствието от сутрешното кафе, продължавате да разглеждате нататък, когато поредната неприятна новина се забие в очите ви в поредната социална мрежа... Е, познайте какво – няма да ви се размине. В Transmetropolitan получавате солидна доза политически интриги, корупция, лъжи, мизерия, отчуждение, расизъм, насилие, дори детска проституция, всичко обилно подправено с цветисти изрази, пиперлив хумор и размахани в кадър средни пръсти. Не ме разбирайте погрешно обаче – това не е самоцелен куп цинизми или безсрамно развяти лозунги и детайлни анатомични картини, неподходящи за детски очи. Това е Истината, такава, каквато я виждат те. Каквато я вижда всеки ден със собствените си очи журналистът извън закона Спайдър Джерусалем.

Да започнем оттам, че комиксът наистина не е подходящ за деца и подрастващи – за тяхно и за ваше спокойствие, ако сте родители. Също не го препоръчвам на деликатните натури и чувствителните читатели, както и на тези със слаби стомаси. И след цялото това усилие да ви откажа, все пак нека ви споделя защо няма да съжалявате, ако подхванете поредицата. J

Защото историята, макар и фантастика, всъщност е за нашето време. За реалността, която виждаме или отказваме да видим всеки ден около себе си. Защото светът на Спайдър Джерусалем е тормозен от същите проблеми, които тормозят нас. Защото добрият разказвач може да ви увлече в една подобна история, да ви хвърли до кръста в гадост, но така да я уравновеси с хумор и човечност, че да не ви отрови, да не ви принуди да захвърлите работата му и да го наругаете, че ви е развалил деня.

Историята започва с принудителното завръщане на Спайдър в града, от който е избягал преди пет години в планинска хижа, защото все още дължи на един от издателите си две книги. Край на чистия въздух, край на усамотението и стрелянето по всеки, който се осмели да се доближи на няколко метра от вратата му, край на наркотичната медитация далеч от отровата на цивилизацията. Спайдър отново върви по улиците на града, който мрази, и трябва да намери работа, благодарение на която да оцелее, докато напише въпросните две книги и отново е свободен да остави бетонното чудовище зад гърба си. Едно неандерталско връхлитане в редакцията на вестник The Word, където е работил преди, насилствени „мирни” преговори с бившия му колега Мичел Ройс, понастоящем редактор на вестника и Спайдър е отново в играта. А неговата игра изглежда като непрекъснато слухтене за новини, изравяне на мръсните истории зад лъскавите фасади на политиците, отразяване на живота на онази част от населението, която той нарича „новата измет” (new scum) и към която причислява и себе си, стимулиращи ума наркотици, алкохол, и цигара след цигара. Спайдър очевидно няма страх от нищо и не му пука да забучи пръст директно в отворените рани на обществото и да плюе киселина в лицето му. Гадно цинично копеле, ще си кажете отначало, смахнато до немай къде при това. Обаче някъде между цигарите, разследванията и грубоватите шеги, гадното цинично копеле ще ви стане симпатично с това, че под обвивката на дребен гологлав тип със смешни очила, маниакално поведение и незименен черен костюм всъщност се крие човешко сърце. Доста голямо при това. В същото се убеждават и двете му „мръсни асистентки” (filthy assistants, както самият той ги нарича) Шанън Яроу и Йелена Росини, който може и да твърдят от време на време, че го мразят и в червата, но добре разбират, че кръстоносният поход на Спайдър вероятно е единственото смислено нещо, на което могат да се посветят в момента. И че цялата лудост, в която той ги забърква, всъщност е най-сигурният начин да се почувстват наистина живи (Йелена) и да забравят собствените си емоционални болежки (Шанън).

Градът, в който се развива действието, вероятно ще ви се стори фантасмагорично нереален. По улиците кръстосват хора с ДНК на извънземни, хора, превърнали се в облаци от наночастици, хора с всевъзможни присадени в телата джаджи, нормално изглеждащи такива и какви ли не още човекоподобни приумици на пластичната хирургия и генното инженерство. Като всяка уважаваща себе си фантастика с лек научен привкус, и тази е пълна с шантави джаджи, някои от които ще ви съберат очите (смях се със сълзи на домашния „производител” (maker, машина, която осигурява всичко необходимо на домакинството – от храна до дрехи и предмети) на Спайдър, който се друса със синтетичен наркотик за мислещи машини). А от безумното количество димящи цигари в комикса може и на вас да ви се допуши, кой знае... Мисълта ми беше, че Transmetropolitan е съвсем не лош пример за жанра киберпънк, за който ви говорих в ревюто за поредицата „Невромантик”. Само че вместо холивудски престрелки с лазерни пистолети и хвърчащи наоколо парчетии от роботи получавате остра политическа сатира в 60 броя, разиграваща се във футуристична обстановка.

Всъщност, и престрелките няма да ви се разминат. Част от които с далеч по-гадни оръжия от класическите лазерни пистолети.

Няколко думи за финал? Отстъпвам честта на Спайдър Джерусалем. Само преди това ще подсетя хората от книгоиздателския бизнес, че понятието „комикс” не означава непременно и само „супергеройски комикс”. И че по будките за вестници и щандовете в книжарниците продължаваме да виждаме предимно такива.

Намекът е достатъчно плосък и за дете, нали?

Това са новите улици на този град, където новата измет се опитва да живее. Вие и аз. И тук, на тези улици са нещата, които искаме: секс и раждане, вотове и отличителни черти, пари и вина, телевизия и плюшени мечета.

Но всичко, което имаме в действителност, сме самите ние.

Вие решавате какво означава това.

_ Спайдър Джерусалем

„Мразя това място”

The Word” (из бр. 22)

Саша Александрова - Лекс