 |
| Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи Салман Рушди; ИК Колибри, 2015 |
Новата книга на Салман Рушди е „колосален фрагмент на реалността“, както самият той я определя. Романът е приказен вариант на сегашния ни свят. Започва с ураганa Катрина и завършва с изчезването на друг „ураган“ - великата джиния Дуния. Главният герой е господин Джеронимо, притежаващ облика на любимия на Дуния от преди няколко столетия, Ибн Рушд, който води дори и в задгробния си живот спор за величеството на Бог с друг философ на име Газали. Двамата интелектуалци имат на своя страна джинове. Газали желае страха на човеството и подчинението, вярата на хората в Бог като единствен и най-велик. Неговият джин обаче прекалява с издевателствата над хората и Дуния е решена да го спре на всяка цена, заради любовта си към Ибн Рушд, заради децата им, създадени в рамките на връзката си с него – две години, осем месеца и двайсет и осем дни. Толкова продължава и терорът над човечеството в съвремието, когато пътищата между света на хората и този на джиновете отново бива достъпен и накрая запечатан от Дуния, която затваря проходите със самото си джинско „тяло“ - дим. Романът е изплетен от различни легенди и митове за джинове, заглавието носи със себе си препратка за Шехерезада, но тази съвременна приказка е с разменени роли – мъжът разказва истории на любимата си цяла нощ в рамките на хиляда и една нощ.
Книгата задава един
много интересен нюанс за вярата на хората. Можем ли да вярваме в
свръхестественото, в Бог, в джиновете, в приказките...? Но приказките носят със
себе си не само щастливи развръзки, те са „учителите“ ни за злото, смъртта,
болката. Сънищата са нашите лични „приказки“. Какво би се случило, ако живеем в
един подреден свят, подчинен на морала и реда?
Щастливи сме.
Откриваме радост във всичко. Автомобили, електроника, танци, планини, всичко
това ни носи радост. Вървим хванати за ръце към езерото, птиците кръжат в
небето над главите ни и всичко това – птиците, езерото, разходката, разходките
ръка за ръка, всичко ни носи радост. Ала нощем скучаем. Дори да минат хиляда и
една нощи, те минават безмълвно като армия от призраци с безшумни стъпки, които
невидими маршируват в мрака, нечути, незабелязани, докато ние живеем,
остаряваме и умираме. В повечето случаи сме доволни. Животът ни е хубав. Обаче
понякога ни се иска сънищата да се върнат. Пнякога, защото не сме се отърсили
напълно от извратеността, копнеем и за кошмарите.
А. К.
0 коментара:
Публикуване на коментар