Имам едно яйце в хладилника и цялото щастие на света. Това второто е клише, много добре го знам, но никога не съм се чувствала по-сигурна в използването на “изтъркан израз”.
Стомахът ми може и да е празен, но сърцето и душата са ми пълни. Че те даже преливат. Като младо вино, натикано в малък съд, което още не е съвсем ферментирало... спрете ме сега! Не можете! Защото ще ви замерям с единственото си останало яйце в хладилника. И ще го хвърлям по вас много пъти, защото в опиянените ми очи то не е само. Ето я кокошката, ето го и петелa... и яйца безброй валят!
Той не знае, определено не знае какво ми причини. Нямаше причина, а само дъх. И тоя дъх се спря в кожата ми много, много пъти. Сърцето биеше, искаше да избяга, не знаеше какво става. Стомахът свит... ще попиташ за пеперудите в него? Нямаше ги. Бяха се разбягали, летяха из цялата стая и се лепяха по запотените прозорци. Навън беше зима, а вътре климат нямаше, само емоция.
После той отвори очите си. Чух как клепачите му се събуждат, миглите се протягат... а аз затворих моите. Изплаших се, стиснах ги. Ами сега? А ако спре, ако се обърне на другата страна, ако изгубя дъхът му... целуна ме.Потънах. Сърцето ми отдавна шофираше с превишена скорост и в този момент се разби. Не беше в стена, нито във възглавница. Просто нещо, което накара хиляди нервни импулси да се спуснат по цялото ми тяло. Превърнах се в пързалка.
Време беше да се обърна. Толкова време се спусках със затворени очи. И виках ли, виках името му. Той нищо не каза, само от време на време погъделичкваше ходилата ми с върха на пръстите си и аз падах... всеки път. Смеех се, защото не болеше... и сега пак се смея. Най-нежната бездна, в която съм изпадала. Такава, дето няма дъно, само начало без край, защото е илюзия – от ония – най-красивите. В тях не можеш да се потопиш много пъти, само веднъж. Е, ако си щастливец – веднъж годишно. Най-хубавото е, че може да се случи дори и ако не си плащаш редовно данъците.
Но бях започнала да говоря за онзи момент. Обърнах се... и видях затворените му очи, които си почиваха върху благото лице. И устните – притихнали. А моите – настръхнали, като дебнещи котки. Казах им: „Спрете, ще ги изплашите!” Те не чуха. Скочиха и от раздразнени котки се превърнаха в хвърковати перца. Луда работа. Уж сме хора, стъпили сме тежко на земята, а виж ме мен... няма ме, само пространство, време и един взрив. Тоя взрив съм аз, ама не съвсем. Абе, едно от ония неща, които не се обясняват на хора, на които не са им се случвали. Не за друго, а за да не се почувстват неудбно.
Сега трябва да запаля една цигара... спомените станаха много, а съзнанието ги стиска и им вика: „махнете се от мен”... Пак се връщам там – в онези два часа. Вярно – траеха само миг, но беше от тези, за които пишат големите поети. И така щастлива – аз, малкият човек, си го превъртам пак и пак. Кожата ми настръхва, както в онези минути. Пръстите ми се разхождат по листа, сякаш бродят по неговото тяло...
Събудихме се, за да заспим. Гледа ме и аз го гледам. Но тия очи са други – те са нереални, много далеч от действителността. Ще се направя, че не помня. Той се преструва – не знае какво се случи. Но и двамата усещаме. Макар далеч от него, аз пак съм под одеалото, същото в което ме увиваше, това, с което го завих. Затварям очи и пак лягам на рамото му.
By Danny
0 коментара:
Публикуване на коментар