 |
| "Z-та световна война" Макс Брукс, "Изток-Запад", 2012 |
Сигурно ви се е случвало да хванете непозната книга
със средни или почти никакви очаквания и да останете почти зашеметени от
качеството на съдържанието между кориците. Такъв беше случаят с мен и „Z-та световна война”. Със сигурност отчасти ме
подлъгаха трейлърите на екранизацията, но това, за което се бях подготвила,
беше повествование от първо лице и сълзливо драматични еднолични битки за
оцеляване във войната със зомбитата. Получих обаче почти документална проза, в
която всяка една история е лична драма и всяка една тежи като истинска. Разбира
се, героите и събитията са плод на художествена измислица, но написана
достатъчно убедително, за да ви хвърли в следвоенен свят, в който споменът за
ужаса дори не се е превърнал в спомен, а все още живее рамо до рамо с
оцелелите.
Още подзаглавието „Разкази на очевидци за Войната със
зомбитата” задава тон на предстоящото. В кратко въведение разказвачът пояснява,
че „тази хроника на най-големия конфликт в човешката история всъщност дължи
появата си на един несравнимо по-маловажен, изцяло личностен сблъсък между мен
и председателката на Комисията към ООН по изготвяне на следвоенния доклад”.
Развръзката от този сблъсък е, че почти половината от събраните материали
отпадат от окончателния текст на доклада и впоследствие се превръщат в колекция
от болезнено реални човешки истории за ада на война, в която противникът не се
изморява или разколебава, не се отказва, не може да бъде изплашен, няма
ресурси, които да бъдат унищожени и може да бъде убит по един-единствен начин.
И за всички метаморфози, които претърпява човечеството на ръба на тоталното
унищожение.
„Книгата на
войната, която пишехме от далечните праисторически времена, когато една маймуна
беше зашлевила друга, се бе оказала напълно безполезна. Налагаше се да напишем
нова. При това от нулата.” – генерал Д’Амброзия
 |
Интервютата (защото това е най-доброто определение за
отделните части на книгата) наистина разказват за индивидуалната битка на всеки
от героите, но и подобно на пъзел оформят относително цялостна картина на
катаклизма, завладял Земята. Хронологичната им подредба преминава през седем
условни етапа, от появата на заразата до последната битка, а в разказаното присъстват
и „множество технически, социални, икономически и други подробности, фигуриращи
в официалния доклад на Комисията, понеже имат отношение към историите на
хората, чиито гласове звучат от тези страници”. В „Z-та световна война” ще се срещнете с всевъзможни хора
– от китайски доктор, един от първите сблъскали се със заразата, до американски
ветеран, оцелял от най-големите битки във войната; от хора, работещи за
различни следвоенни организации, до някогашен японски аутсайдер, сега зрял мъж,
придобил нужните за оцеляването си по време на епидемията знания благодарение
на хакерските си умения; от възрастен японец, ослепял като дете, който по време
на войната поставя основите на единственото бойно изкуство за борба със
зомбита, до инвалид, участващ в доброволчески патрул в града си; от водолаз до
бивш астронавт... Всички те са изиграли своята роля в кризата и продължават
нататък, въпреки че до края на живота си ще бъдат белязани от войната. За
повествование в тази книга не можем да говорим, но не е и необходимо.
Цялостното й звучене е, ако не друго, то поне стряскащо достоверно, за което
допринасят и илюстрациите на Петър Станимиров (име, което вероятно някои от вас
свързват с книгите на Стивън Кинг или с комикси).
Имам обаче няколко забележки по оформлението на
книгата за екипа на издателство „Изток-Запад”. Не знам доколко съзнателен е
изборът на безсерифен шрифт (без украсителни елементи на буквите; такива са Arial и Verdana например),
но ако случаят не е такъв, по-добре не го правете отново. Подобни шрифтове не
напразно не се използват за художествени произведения, защото натоварват повече
мозъка при четене, а какво да кажем за книга с обем над 400 страници? Добре, че
„Z-та световна война” е достатъчно увлекателна и след
няколко десетки страници забравих за дразнещия шрифт. Нямаше как да игнорирам и
неприятно малките бели полета около текста. Това вече сигурно е съзнателно
решение, за да се спести от обема, но пак колко читатели обичат пръстите им да
са върху текста, докато четат?! И наборни грешки не липсват – не много, но
напълно достатъчно, за да ги забележи всеки.
 |
| Макс Брукс Снимка: www.fastcompany.com |
Дотук с критиката. Въпреки незначитените недостатъци
на оформлението книгата заслужава всяка посветена ѝ минута. Единственото, което
мога да спомена като слабост на стила на Макс Брукс, е, че героите му, без
значение дали са обикновени хора, или заемат високи постове и произхождат от
заможни довоенни семейства, разказват почти еднакво колоритно и описателно. С
изключение на един-двама, в чиито говор „звучи” характерен за произхода или
работата им жаргон, останалите построяват изреченията по един и същи начин и
дори в описанията на драматични или пък на суховати епизоди се сещат да вмъкнат
по някое описателно прилагателно или наречие. Няма как толкова различни хора да
„говорят” по толкова близък начин – особено след като разказвачът още в
началото подчертава, че се е постарал присъствието му в самата книга да е
минимално, от което се подразбира, че интервютата не са редактирани. И все пак това отново е нищожен недостатък,
който няма да ви развали удоволствието.
Спирам дотук и ви оставям на Макс Брукс и една от
най-зловещите картини на възможното бъдеще. Картина, в която обаче не липсва
нотка оптимизъм и вяра, че въпреки всичко човечеството е способно да преодолее
дори подобен апокалипсис и да продължи напред, макар и разединено както винаги.
Един от тъжните изводи е именно този – няма как да забравим всичките си
различия и предразсъдъци и да се обединим дори пред заплахата от тотално
унищожение. А един от тревожните е, че човек е готов на всичко, за да оцелее –
дори да жертва себеподобните си в името на това да останат поне шепа оцелели,
за да започнат да градят разрушеното наново (нещо, което ще разберете от едно
от интервютата).
За финал, една горчива, полуподигравателна-полуискрена
епитафия от една от героините, Мери Джо Милър, която спокойно може да се
превърне в мото и заключение на цялата история:
„Поколението Z – те разчистиха собствената си мръсотия!”
Саша Александрова - Лекс
0 коментара:
Публикуване на коментар