Дълго обмислях как да започна този текст, а и имах нужда от време, за да
разплета кълбото от емоции, които книгата породи у мен. „Аркадия” на Иън Пиърс
прилича на онзи чудат реквизит за магьоснически номера, състоящ се от привидно
несвързани по между си метални обръчи, които обаче реално не можем да отделим
един от друг, колкото и упорито да се опитваме.
Всичко започва уютно и по английски, когато 15 годишната Роузи тръгва да
търси една изчезнала котка, а открива портал към друг свят, който се намира в
мазето на оксфордски професор. Че къде другаде? Или за да перифразирам популярния цитат на Толкин:
Започва път от моето мазе.
Не ми се иска да разказвам почти нищо от сюжета, защото дръпна ли една
нишка е твърде възможно да разплета самия вътък на повествoванието. Трудно се
определя и жанра на книгата поради трите съвсем различни свята, които се
разгръщат постепенно пред очите на читателя с напредването на страниците. Имаме
следвоенна Англия и нейното академично лице с така типичните мъжки приятелства
и литературни сбирки, след това прескачаме в един фантазен свят, който се е
зародил първо в главата на гореспоменатия оксфордски професор с магическо мазе,
но някак се е превърнал в реалност и накрая попадаме в едно дистопично бъдеще
с превес на машините и кастово разделение. Всъщност световете не се редуват
плавно, а са оплетени един в друг и разказът върви от гледната точка на доста
различни герои, сменяйки перспективата постоянно. В началото човек може и леко
да се обърка, но ми се струва, че това е умишлено целен от автора ефект. Постепенно
елементите си идват на мястото и кубчето на Рубик започва да се подрежда пред
очите на внимателния читател.
Прочетох доста сравнения с поредицата на К.С. Луис „Хрониките на Нарния”, но честно казано не съм
съгласна с тях. В романа на Иън Пиърс действието е доста по-бавно, дори
фантазният свят отвъд портала в мазето е някакси съзерцателен, застинал във
времето като уловен в късче кехлибар и се раздвижва чак, когато в него попада
външен елемент (Роузи). За мен лично по-достоверни са паралелите с творчеството
на Толкин и то не толкова на ниво сюжет, колкото на ниво светостроене,
специфична вътрешна митология и частично вдъхновение за написването на книгата.
И тук ми се иска да предупредя бъдещите читатели да не очакват от „Аркадия”
епични битки в стил „Властелинът на пръстените”. Световете на Иън Пиърс
съществуват в почивките между два епизода на грандиозна епика. И това само по
себе си е чудесно.
Нещото което ми липсваше в романа е по-детайлното описание на третия свят –
дистопичното бъдеще. Имах желание да науча повече за него, да прочета
подробности за начина, по който се е стигнало до това положение на нещата, за
различните касти, машини, лаборатории. Най-вероятно защото съм фен на антиутопиите
и винаги ми се иска още и още от тях.
Идеята за времето и неговото протичане е едно от най-големите достойнства
на „Аркадия” заедно с експерименталната форма на романа. Замислен първоначално
като приложение за мобилен телефон, пренасянето му на хартия безспорно е било амбициозно
начинание, заслужаващо адмирации. Тук е моментът да отправя комплименти и към
оформлението на българското издание, което е с твърди корици, минималистично
изображение, привличащо погледа и моя личен любим детайл – светлите, облени в
светлина житни поля, които грейват пред погледа щом разгърнем книгата. Влезте в
„Аркадия”, заслужава си. Как ще излезете зависи изцяло от вас.
Любов Петрова
0 коментара:
Публикуване на коментар