Преходът ми от детска към художествена литература за
възрастни се състоя в прочита на „Десет малки негърчета“. Макар тогава да четях
в пъти по-бавно от сега, прочетох книгата за около 3-4 часа и бях завладяна. За
пръв път ми се случваше да изчета книга наведнъж. За пръв път се сблъсквах с
тихо прокрадващия се, деликатен, леко
старомоден, но настоятелен страх, сякаш криещ се зад завесата и чакащ да
заспя. Онзи страх, който не кара сърцето ти да ускорява ритъма си, а по-скоро
се загнездва в подсъзнанието ти и те напряга. За пръв път, без да знам дори,
получих мозъчния оргазъм от чудесния стил на класическия криминален роман.
 |
| Зовът на кукувицата Робърт Галбрейт; Колибри, 2014 |
„Зовът на кукувицата“ беше
определян от много читатели като много добро завръщане към класическия криминален
роман. И това наистина е така - грубата основа на сюжета и стилът, в който е
представен той, са сякаш взети назаем от книгите за Поаро.
Лула Ландри е безумно
красив фотомодел, който се самоубива без никаква видима причина. Джон Бристоу,
грозният ѝ брат (и двамата са осиновени от едно и също семейство), наема
частния детектив Корморан Страйк, бивш военен, да разследва случая. Ето ви
основата. Останалото няма нужда и смисъл да бъде преразказвано от мен.
Имаме труп и бегли подозрения
за убийство в първите 10-20 страници, дълго и напрегнато разследване, в което основните
заподозрени се менят непрекъснато, а детективът разпитва дори хора, които,
изглежда, нямат нищо общо с жертвата, и финал, хвърлящ читателя в шок от
разкритата самоличност на истинския убиец. Е, шокът от финала в случая е
относителен, тихият страх на 11-12-годишното момиче е заменен с живия интерес
на възрастен читател и детективът има съвсем различна харизма от тази на Еркюл
Поаро, но все пак. Книгата притежава достатъчно присъщи на класическата кримка
качества, за да се почувства читателят удобно и уютно между страниците ѝ.
Само че, оказва се,
размерът наистина има значение.
Не е случаен фактът,
че книгите на Агата Кристи не надвишават 250 страници. Относителната краткост
на класическия криминален роман е единственото, което може да спаси книгата от
това тя да стане мудна и дори леко скучновата на моменти, вследствие на липсата
на модерния трилъров екшън. Фактът, че „Зовът на кукувицата“ е 456 страници, ме
подразни: книгата можеше да бъде доста по-кратка и ударна. Но пък как да не я
прочетеш - дали за да се увериш със собствените си очи в класическия ѝ стил,
дали (в случай че, като мен, не си чел „Вакантен пост“) защото искаш да
разбереш колко добра е Роулинг a.k.a. Робърт
Галбрейт в романите за възрастни, или пък заради единствения наистина колоритен
образ в цялата книга - този на женствения дизайнер Ги Соме, който ме спечели
напълно и на когото се радвах в рамките на 20-ина странички.
- Паркирай си задника, където пожелаеш - каза
Соме, а самият той седна зад бюро от тъмно дърво и стомана, покрито със скици. Страйк
си придърпа плексигласов стол с извит контур. Върху бюрото имаше тениска,
декорирана със снимка на принцеса Даяна като мексиканска мадона, отрупана със
стъклени мъниста, в комбинация с яркоалено сърце от лъскав сатен с избродирана
на него кривната корона.
- Харесва ли ти? - попита Соме, забелязал
посоката на погледа му.
- О, да - излъга Страйк.
- Продава се навсякъде. Получих безвкусни писма
от католици. Джо Манкура носеше такава в шоуто на Джулс Холанд. Мисля си да
изобразя Уилям като Христос на фланелка с дълги ръкави за зимата. Или Хари с
автомат, който да крие патката му, какво ще кажеш?
Избери си една причина
и давай. Така или иначе, „Зовът на кукувицата“ е доста добро четиво за лятната
отпуска.
By Beni
0 коментара:
Публикуване на коментар