Пътешествие из времевия лабиринт на „Аркадия”

Дълго обмислях как да започна този текст, а и имах нужда от време, за да разплета кълбото от емоции, които книгата породи у мен. „Аркадия” на Иън Пиърс прилича на онзи чудат реквизит за магьоснически номера, състоящ се от привидно несвързани по между си метални обръчи, които обаче реално не можем да отделим един от друг, колкото и упорито да се опитваме.

Всичко започва уютно и по английски, когато 15 годишната Роузи тръгва да търси една изчезнала котка, а открива портал към друг свят, който се намира в мазето на оксфордски професор. Че къде другаде? Или за да перифразирам популярния цитат на Толкин: Започва път от моето мазе.

Не ми се иска да разказвам почти нищо от сюжета, защото дръпна ли една нишка е твърде възможно да разплета самия вътък на повествoванието. Трудно се определя и жанра на книгата поради трите съвсем различни свята, които се разгръщат постепенно пред очите на читателя с напредването на страниците. Имаме следвоенна Англия и нейното академично лице с така типичните мъжки приятелства и литературни сбирки, след това прескачаме в един фантазен свят, който се е зародил първо в главата на гореспоменатия оксфордски професор с магическо мазе, но някак се е превърнал в реалност и накрая попадаме в едно дистопично бъдеще с превес на машините и кастово разделение. Всъщност световете не се редуват плавно, а са оплетени един в друг и разказът върви от гледната точка на доста различни герои, сменяйки перспективата постоянно. В началото човек може и леко да се обърка, но ми се струва, че това е умишлено целен от автора ефект. Постепенно елементите си идват на мястото и кубчето на Рубик започва да се подрежда пред очите на внимателния читател.

Прочетох доста сравнения с поредицата на К.С. Луис  „Хрониките на Нарния”, но честно казано не съм съгласна с тях. В романа на Иън Пиърс действието е доста по-бавно, дори фантазният свят отвъд портала в мазето е някакси съзерцателен, застинал във времето като уловен в късче кехлибар и се раздвижва чак, когато в него попада външен елемент (Роузи). За мен лично по-достоверни са паралелите с творчеството на Толкин и то не толкова на ниво сюжет, колкото на ниво светостроене, специфична вътрешна митология и частично вдъхновение за написването на книгата. И тук ми се иска да предупредя бъдещите читатели да не очакват от „Аркадия” епични битки в стил „Властелинът на пръстените”. Световете на Иън Пиърс съществуват в почивките между два епизода на грандиозна епика. И това само по себе си е чудесно.

Нещото което ми липсваше в романа е по-детайлното описание на третия свят – дистопичното бъдеще. Имах желание да науча повече за него, да прочета подробности за начина, по който се е стигнало до това положение на нещата, за различните касти, машини, лаборатории. Най-вероятно защото съм фен на антиутопиите и винаги ми се иска още и още от тях.

Идеята за времето и неговото протичане е едно от най-големите достойнства на „Аркадия” заедно с експерименталната форма на романа. Замислен първоначално като приложение за мобилен телефон, пренасянето му на хартия безспорно е било амбициозно начинание, заслужаващо адмирации. Тук е моментът да отправя комплименти и към оформлението на българското издание, което е с твърди корици, минималистично изображение, привличащо погледа и моя личен любим детайл – светлите, облени в светлина житни поля, които грейват пред погледа щом разгърнем книгата. Влезте в „Аркадия”, заслужава си. Как ще излезете зависи изцяло от вас.

Любов Петрова

Продължи

За едно лумпенско романче

– Полудяваш – каза той.
Попитах го какво смята, че е това – добро или лошо. Той отвърна, че винаги е лошо, освен в крайни случаи.

„Лумпенско романче“, Роберто Боланьо,
изд. Рива, 2016 г.

„Лумпенско романче“ е последният роман на Роберто Боланьо, публикуван приживе през 2002, а и през 2016 г. излезе и на български език. Цялото име на автора е Роберто Боланьо Авалос. Чилиец по рождение, прекарал втората част от недългия си живот (умира на 50 годишна възраст) в Каталуния, Испания. „Ню Йорк Таймс“ го нарича „най-значимият за поколението си глас на латиноамериканската литература“. На български език има издадени също и следните книги: „Телефонни обаждания“, „Чилийско ноктюрно“, „Отдалечена звезда“, „2666“, „Кучки вероломни“.

„Лумпенско романче“ е много малък по обем роман. Заглавието му приляга изключително добре. Главните герои са брат и сестра, които губят родителите си в автомобилна катастрофа. Животът им е тежък, скучен и еднообразен. Сестрата заявява още в началото, че ще стане престъпничка, въпреки по-удачния избор на „професия“ - проститутка. Тя е главното действащо лице. Тя е тази, на която е поверена основната роля. Но тя е и всяко едно момиче, което е принудено да продаде тялото си.

Действието на романа се развива в Рим. Това още повече допринася за изграждането на образа на града като греховен и порочен. Децата изпадат в ситуация, от която само силата на девойката успява да ги измъкне. Безумното приютяване на двама „приятели“ на брат й води със себе си смут и нови преживявания от всякакъв характер. Измислянето на план, с който могат да спечелят пари, е нормално следствие на липсата на работа.

„Лумпенско романче“ е като късометражен филм, който не искате да свърши, не заради историята, а заради това, което ви кара да мислите докато го гледате.

А.К.

Продължи

Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи

Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи
Салман Рушди; ИК Колибри, 2015

Новата книга на Салман Рушди е „колосален фрагмент на реалността“, както самият той я определя. Романът е приказен вариант на сегашния ни свят. Започва с ураганa Катрина и завършва с изчезването на друг „ураган“ - великата джиния Дуния. Главният герой е господин Джеронимо, притежаващ облика на любимия на Дуния от преди няколко столетия, Ибн Рушд, който води дори и в задгробния си живот спор за величеството на Бог с друг философ на име Газали. Двамата интелектуалци имат на своя страна джинове. Газали желае страха на човеството и подчинението, вярата на хората в Бог като единствен и най-велик. Неговият джин обаче прекалява с издевателствата над хората и Дуния е решена да го спре на всяка цена, заради любовта си към Ибн Рушд, заради децата им, създадени в рамките на връзката си с него – две години, осем месеца и двайсет и осем дни. Толкова продължава и терорът над човечеството в съвремието, когато пътищата между света на хората и този на джиновете отново бива достъпен и накрая запечатан от Дуния, която затваря проходите със самото си джинско „тяло“ - дим. Романът е изплетен от различни легенди и митове за джинове, заглавието носи със себе си препратка за Шехерезада, но тази съвременна приказка е с разменени роли – мъжът разказва истории на любимата си цяла нощ в рамките на хиляда и една нощ.

Книгата задава един много интересен нюанс за вярата на хората. Можем ли да вярваме в свръхестественото, в Бог, в джиновете, в приказките...? Но приказките носят със себе си не само щастливи развръзки, те са „учителите“ ни за злото, смъртта, болката. Сънищата са нашите лични „приказки“. Какво би се случило, ако живеем в един подреден свят, подчинен на морала и реда?

Щастливи сме. Откриваме радост във всичко. Автомобили, електроника, танци, планини, всичко това ни носи радост. Вървим хванати за ръце към езерото, птиците кръжат в небето над главите ни и всичко това – птиците, езерото, разходката, разходките ръка за ръка, всичко ни носи радост. Ала нощем скучаем. Дори да минат хиляда и една нощи, те минават безмълвно като армия от призраци с безшумни стъпки, които невидими маршируват в мрака, нечути, незабелязани, докато ние живеем, остаряваме и умираме. В повечето случаи сме доволни. Животът ни е хубав. Обаче понякога ни се иска сънищата да се върнат. Пнякога, защото не сме се отърсили напълно от извратеността, копнеем и за кошмарите.

А. К.

Продължи

Знакът на всички неща

Авторката на „Знакът на всички неща“, Елизабет Гилбърт, е известна с бестселъра „Яж, моли се и обичай“. Двете книги са много различни като сюжет, но си приличат по отношение на приключенския и откривателски дух.

„Знакът на всички неща“ е  срещата на читателя с Алма Уитакър, съвременник на Чарлз Дарвин, която достига до същата теория за трансмутация на видовете, изследвайки повече от 30 години различните видове мъхове. Книгата е много приятна за четене и интересна за любителите на истории за пътешествията на капитан Кук, таитянски истории за духове, борбата за откриване на непознати екзотични и лековити видове растения и култивирането им в целия нов свят.

Има ли знак, който е закодиран в природата около нас? Какъв е смисълът на живота? И как всъщност според теорията на Дарвин в човешката раса се откриват типове хора - благодетели, жертващи своето предимство, за да помагат на други, които са пренебрегнати и не биха оцелели? Защо ни е нужна медицина, ако природата е създала вируси, които да контролират броя на човечеството? Алма Уитакър разсъждава върху всички тези въпроси през целия си живот.

На четиресетгодишна възраст и все още девица, съдбата я среща с по-младия от нея художник на орхидеи, който завладява сърцето ѝ с необятната си любов към природата. Но нейното невероятно образование, дадено ѝ от строгата ѝ холандска майка, претърпява сблъсък със спиритуализма на художника... Какво ще излезе от тяхната любов – няма да разкрия. Книгата е построена на много нива и напълно  непредвидима за читателя. Потапянето в този век на открития е достатъчно привлекателен.

Романът напомня като стил на историческите романи на Петер Пранге, особено този за Дени Дидро. Невероятна е силата на женския инат, който провокира изключително мъжкото научно общество, виреещо по това време. „Знакът на всички неща“ засяга и теми като наболелия по това време казус в САЩ – чернокожите по-малко хора ли са от белите? Алма индиректно помага на аболиционистичното движение, въпреки изключителния егоизъм на баща ѝ. Той е прототип на егоизма, който движи оцеляването на вида. Иронията е в това, че се бори за себе си, а накрая всичко остава за тези, които не би трябвало да живеят наравно с белите.

Смъртта е единствената истина, от която никой не може да избяга. Тя е знакът, който доказва, че бог не съществува.

A.K.

Продължи

„Лудият от площад Свобода”: Кратки разкази, остри като клечки за зъби

Тежки сцени! 

Книгата не е подходяща за хора със слаби сърца и нерви.

Лудият от площад Свобода
Хасан Бласим, ИК Жанет 45, 2015

Продължи

За привиденията, богъртите и... момичетата с островърхи обувки

"Веднъж татко ми каза, че жените знаят неща, които не са известни на мъжете. Че понякога имат определено изражение в очите, но когато го видиш, никога не бива да ги питаш какво си мислят. Сториш ли го, най-вероятно ще ти кажат нещо, което не искаш да чуеш."

 

Чиракът на прогонващия духове
Джоузеф Дилейни, Intense

Томас Уорд е седми син на седми син – това означава, че има дарбата да вижда и чува призраци и други свръхестествени същества, и е естествен враг на тъмните сили. Томас обаче е и обикновен фермерски син, при това още ненавършил 13 години. И е главен герой в „Чиракът на Прогонващия духове”, първа книга от поредицата „Хрониките Уордстоун” на Джоузеф Дилейни.

Историята започва с началото на чиракуването на Том при Джон Грегъри, Прогонващия духове, който повече от шейсет години брани Графството от тъмните сили. Краят на неговото време обаче наближава малко по малко и скоро някой друг ще трябва да заеме мястото му. Том е роден с необходимото, но това не му помага да се страхува по-малко и само времето ще покаже дали именно той ще се превърне в новия Прогонващ духове, или ще се провали, подобно много други чираци преди него.

Макар да е наясно, че това е самотен и зловещ занаят, Том все пак го предпочита пред монотонния фермерски живот, а и иска да накара майка си – основният инициатор на чиракуването му при Прогонващия духове – да се гордее с него. В началото му се налага просто да свикне с многото учене и порядките в дома на Прогонващия духове. Не след дълго обаче среща Алис – момиче на неговата възраст, приятно на вид, поне до момента, в който Том забелязва... обувките й. Прогонващия духове изрично го е предупредил да внимава с жените и особено с онези, които носят островърхи обувки, без да уточнява причините. Допълнителен довод да се пази от Алис е, че леля й е Костеливата Лизи, вещица с лоша слава в областта. Том обаче прави грешката да обещае услуга на Алис и това ще го доведе до сблъсък с Майка Молкин – най-опасната вещица в Графството, понастоящем обуздана в яма в двора на Прогонващия духове... но не за дълго.

Тонът на историята е приятно зловещ, точно на границата между детска книга и хорър, а Дилейни се справя наистина добре с това разказът на героя му да звучи прямо и непринудено, както би подхождало на момче на тази възраст. Плюс за мен е образът на Прогонващия духове, който е точно от любимия ми тип герои - мрачен и потаен, труден за разгадаване, но човечен, макар това само да е загатнато тук-там. Втора част от поредицата - „Проклятието на прогонващия духове“ - е вече факт, както и екранизацията „Седмият син“ с Джеф Бриджис, Бен Барнс и Джулиан Мур в главните роли. Добре е да имате едно наум за филма, тъй като той е по-скоро базиран на мотиви от книгите и, за съжаление, голяма част от автентичната им атмосфера се е изгубила някъде в процеса. Но все пак, ако гледате „Седмият син“ за забавление и нямате твърде високи очаквания, няма съвсем да си изгубите времето.

Саша Александрова - Лекс

Продължи

Животът в уравнения

 Тя беше монахиня, загърната в дълга роба и с бяла касинка, обрамчила откритото й сериозно лице. Сребърно разпятие се поклащаше на шията й, а броеница и кобур висяха на кръста й. В дясната си праведна ръка тя държеше най-големия автоматичен пистолет, който Петрович беше виждал някога...

„Уравненията на живота“
Саймън Мордън, ИК „Колибри“

Самуил Петрович е най-абсурдният герой-не-по-свое-желание, когото съм срещала скоро в литературно произведение. Не знам как някой с развален пейсмейкър в гърдите успя да пробяга през почти 300 страници екшън, още повече с всички наранявания, които получава по пътя, но Сам някак си и оцеля, и спаси хубавото момиче, че и Метрозоната в добавка.

„Уравненията на живота” е носител на наградата „Филип К. Дик” и първа част от трилогията за гениалния, циничен руснак. Петрович е двайсетинагодишен кльощав късоглед докторант по физика на платено обучение в Лондон, който повече от всичко иска да не се забърква в нищо, което може да му навлече допълнителни проблеми – оцеляването в Метрозоната си е достатъчно трудно и така. И въпреки склонността на сърцето му да спира в някои доста критични моменти, направо си харесва сегашния живот. Между собствената си научна работа Петрович помага на приятелката си Пиф – доктор Епифани Еканоби – в опитите й да промени света. Пиф се стреми да докаже Теорията на великото обединение. Принцип, който ще промени всичко и ще осигури „достъп до вселената”, както самата тя го описва – антигравитация, космически полети, колонии на други планети, летящи коли... всичко. Един ден обаче, тръгнал по собствените си работи, Сам става свидетел на опит за отвличане, който осуетява напълно импулсивно. Спасеното момиче се оказва Соня Ошикора, дъщеря на основателя на „Ошикора Корпорейшън”, един от двамата най-големи мафиотски босове в Метрозоната. Другият – Марченко – не е особено щастлив от намесата му и Петрович неволно се оказва между чука и наковалнята, където благодарността и искреното уважение на Ошикора само го правят още по-желана мишена. А от третата страна е детектив-инспектор Чейн, който всячески се опитва да се възползва от ситуацията. Сред променливите в задачата са още един невъобразимо амбициозен проект за виртуална реалност, възможността Пиф да е открила търсенето доказателство, до което никой друг дори не се е доближил, един изкуствен интелект и тъмното минало на Сам Петрович. А, да – и една почти двуметрова монахиня, която си служи с оръжие също толкова добре, колкото и с молитвите. Резултатът – с неизвестно накрая, защото явно в следващите две части ще разберем дали дуото Еканоби-Петрович наистина ще промени науката – е динамичен, увлекателен киберпънк екшън с постапокалиптичен аромат, подправен обилно с цветисти руски изрази.

Истинският чар на Петрович като герой за мен е в това, че през цялото време е наясно, че се движи по ръба. (Като не пропускам факта, че е циничен, забавен и реалист в същото време.) Фактът, че е гениален, му помага да измисли как да се измъкне от копоите на Марченко, но през повечето време Сам стъпва на пръсти, защото е наясно, че е физик, а не супергерой. И макар да твърди, че няма нужда от никого, накрая именно някой друг го измъква на ръце от смъртта. Но за това – в „Уравненията на живота”.

...-Хората като нас, ние мислим различно, нали? Различни сме. Правим всичко, което правят и другите. Ходим по купони и концерти, ходим на конференции и пием, и говорим, пускаме си музика и играем видео игри, и се смеем, и плачем. Но когато опре ножа до кокала, се оказва, че не сме съвсем като другите. Щастливи сме да правим каквото си правим, но да дължим нещо някому ни пречи. Това да не би да ни прави егоисти или какво?...

Саша Александрова - Лекс

Продължи

Няколко причини да харесам силно романа „Любимецът на жените“

Не познавах Себастиен Жапризо и сега вече съм наясно, че това е било сериозен пропуск в погледа ми към голямата френска литература. Открих, че е превел на френски език Селинджър, че първият му роман „Забранена любов” получава награда от жури в състав Жан-Пол Сартр, Луи Арагон и Елза Триоле! Дори изчетох и другия му преведен роман „Най-дългият годеж”... „Любимецът на жените” обаче ми хареса повече.

„Любимецът на жените“, Себастиен Жапризо
изд. Ентусиаст

Себастиен Жапризо принадлежи към авторите, обвързани по темата „Кино и литература”. Ама той наистина е много кинематографичен и затова и всички негови романи са филмирани! Сред режисьорите по негови творби ще откриете Костас Гаврас и Жан-Пиер Жьоне... 

„Любимецът на жените” е едновременно и криминален, и любовен роман! Това са осем истории, оплетени в една... и всяка е неочаквана и част от пъзел..., наистина е книга, пълна с изненади и на сюжетно, и на езиково ниво. Ето ви само едно изречение: А може би някой някъде е сънувал и все още сънува, че обичам да разправям истории и че притежавам достатъчно упоритост, за да не отстъпя пред смъртните ми врагове: съмнението, безпокойството и самотата.

Писателят има удивителен андрогинен поглед – как един мъж успява да влезе под кожата на жените и да предаде съкровените им преживявания, та това винаги е голямо чудо. Французите умеят да пишат за любовта – доказано е! Еротичното в този роман си е важно присъствие. Неслучайно на Жапризо е сценарият за филма по „Историята на О.” на Полин Реаж.
Чувство за хумор, пародийност, скрити цитати... не преувеличавам, има ли ги в една книга, винаги има шанс да я харесам и препоръчам. 

Изискват се усилия от читателя – не е добре да си повърхностен и разсеян в общуването с нея – трябва да си внимателен и търпелив, за да бъдеш многократно възнаграден.
Давам много висока оценка на превода на Силвия Колева – Себастиен Жапризо звучи отлично на родния ни език. 

„Любимецът на жените” е приятна изненада – под това заглавие и под тази корица може и да си помислите, че се крие нещо лековато, а всъщност попадате в дълбоки литературни води и със сигурност няма да съжалявате!


Гергана Рачева - читател, планинар, майка на Лазар, карловка, непримирима с неправдите и беззаконията.

Продължи

„Добри поличби“ за края на света

Какво се получава, когато смесите Тери Пратчет и Нийл Геймън? Не, спокойно, това не е поредният глуповат виц. Е, хайде де, все някой знае отговора, нали?

Добри поличби

Тери Пратчет, Нийл Геймън; Прозорец, 2003

+ Фен-мейд корица,

която ни харесвамного повече

Получава се, ами, така де, краят на света. Не, наистина. Апокалипсиса. Онзи, дето започва със Сатаната, Унищожител на Крале, Ангел на бездънната преизподня, Великият звяр, начерен Дракон, Княз на Този свят, Баща на лъжата, Семе Сатанинско и Господар на Мрака. Същият Апокалипсис, в който купонът е поведен, както се полага, от Четиримата конници, с малка промяна в състава. Чумата се е оттеглила доста отдавна, мърморейки нещо за пеницилин, а мястото ѝ е заето от Замърсяване. Същият край на света, който един ангел и един демон ще се опитат да предотвратят, защото установяват, че всъщност сегашният ред на нещата си им харесва. Същото ще се опитат да направят и една потомствена вещица и един потомствен издирвач на вещици, и всяка тяхна крачка вече е ясна (е, почти), защото я има в „Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица“. На тях пък ще се опитат да им помогнат един сержант от армията за ловене на вещици и една, хм, вавилонска блудница. А някъде там ще се мярнат банда хлапета, няколко демона и една адска хрътка с огнени очи, дегизирана като уличен помияр с вечно обърнато ухо, която чак сега открива чара на кучешкия живот.

Продължи

Ода за възхвала на кукувицата милиардер

Бистра Георгиева е завършила Книгоиздаване, работила е в няколко издателства, след което става Мениджър на всички дейности, както казва самата тя, на Академия „Президент“. Списва собствен блог за книги и не само - Bistra's New Blog, а вече стартира и чисто ново чудесно издателство, а именно „Президент“. С нейния опит, амбиция и позитивно отношение, не се и съмняваме, че то ще бъде успешно! Като начинаеща бизнесдама, Бистра избра да ни гостува с ревю за „Как изгубих наивността си“ от Ричард Брансън.

От пет години се каня да прочета някоя от биографичните книги на сър Ричард Брансън и все си намирам някакви по-спешни, по-важни, по „по работа“ неща за четене. Но след като Бени беше така любезна да ме покани да напиша ревю за Четецът и трябваше да реша за коя книга да бъде, обстоятелствата щастливо се стекоха в полза на „Как изгубих наивността си“. Мисля обаче, че ще се получи по-скоро „Ода за възхвала на кукувицата милиардер“, отколкото ревю на книгата.

Как изгубих наивността си
Ричард Брансън, AMG Publishing, 2014

Продължи

Хем съм сам, хем няма никой

Габриела Манова спечели конкурса на онлайн магазина Bookshop и блог Четецът „Рецензентът“. Тя е на 19 г. и за наша изненада (или не чак толкова) е решила да следва Книгоиздаване във ФЖМК. Подвизава се и като детска учителка, читателка, писателка и певица (но в домашни условия) :). Освен всичко от днес тя е и гост-блогър на Четецът с ревюто си за „Хем съм сам, хем няма никой“ на Рангел Вълчанов. Пожелаваме ѝ успех в бъдещите ѝ начинания и нека бъде все така влюбена в четенето и книгите!

Книгите на култовия режисьор Рангел Вълчанов не изискват специална предварителна подготовка. Макар да са необятни като океан, не е нужно да навлизаме в тях постепенно, със страх от студената вода. Можем да се гмурнем смело. А Рангел ще е някъде там да ни каже „наздраве“. 

Хем съм сам, хем няма никой
Рангел Вълчанов; Сиела, 2013

Продължи

Запознайте се с #Рецензентът!

След един вълнуващ месец и пет страхотни книги, онлайн магазин Bookshop и Четецът избраха Рецензентът сред всички, взели участие в надпреварата!

Знаем, че нямате търпение, затова:

Рецензентът на Bookshop и Четецът се казва Габриела Манова, чиято чудесна, съдържателна и оригинална рецензия за „Любовта трае три години“ ще фигурира като официално описание на книгата в сайта. От нас Габриела получава покана за участие с ревю за избрана от нея книга в рубриката ни Гост блогър. Освен всичко това, победителката получава и модерен чисто нов таблет!

Всички останали, взели участие в Рецензентът получават 20% отстъпка при покупка от Bookshop.bg!

С тези прекрасни новини ви оставяме за две седмици, в които екипът ни ще поплажува - малко във Варна, на Алея на книгата, малко на бивак някъде другаде. Разбира се, ще ви държим в течение на това какво четем в почивката си на фейсбук страницата ни с #впочивкатачета. Включете се и вие!

Четецът

Продължи

Transmetropolitan: извън зоната на комфорта

Имах благородното намерение да започна поредичката ревюта за комикси с нещо наистина красиво. Само че знаете ли кое е общото между любовта и вдъхновението? Доста често и двете се появяват, когато най-малко очаквате и сте най-неподготвени да се справите. Единствената съществена разлика е, че любовта те удря фронтално, докато вдъхновението така те цапва в тила, че ти изскачат звездички пред очите, като в анимационен филм.

Поне моето обикновено действа така.

Продължи

„Фуриите на Калдерон“ или за Джим Бъчър и завръщането ми към фентъзито

„Земята под краката на птицата се разтресе и подскочи нагоре при появата на фурията. От грубия камък се посипаха тънки струйки пръст. Брут изскочи от земята – огромна хрътка от пръст и камък, с грамадна глава и мощни рамене, връхлитаща през вълна от земя и кал. В очите й горяха изумрудени огньове. Брут се отблъсна здраво с лапи от земята, голямото му колкото пони тяло полетя напред и каменните му челюсти щракнаха около едното бедро на птицата... “

Фуриите на Калдерон
Джим Бъчър; Колибри, 2013

Продължи

Звездни приключения за деца и непораснали майки и татковци

Поредното полуваканционно прибиране в Бургас (разбирайте и задължителното преглеждане на домашната библиотека) ме подсети за една детска поредица, която започнах да събирам много отдавна. Името й е „Галактически пратеници” (в оригинал “Goners”, което би трябвало да звучи като „Невъзвръщенци” на български според контекста на историята), а авторите са Джейми Саймънс и Е. У. Сколън. Старичка е и за съжаление вече трудна за намиране, но пък си заслужава усилието.

Продължи

Призвание герой! #2

Втората част на сборника с книги-игри „Призвание герой!” се оказа доста приятно завръщане в недалечното минало, когато книгите-игри бяха една от основните цели на посещенията ми в кварталната библиотека. Ако не сте чували никога за жанра, това са книги, в които читателят се превръща в герой на приключението, следва определени правила и сам избира как да се развие историята в поредица епизоди с различни развръзки. „Призвание герой!” е един от пресните опити жанрът да бъде възроден след дълго затишие, и то успешен, бих казала.

 

Продължи

Моралната игра на Орсън Скот Кард

Играта на Ендър
Орсън Скот Кард; Ера

Скорошната световна премиера на филма по „Играта на Ендър” на Орсън Скот Кард ме подтикна да препрочета романа и да споделя едно-две впечатления, въпреки че не съм нито първият, нито вторият човек, който ще говори за тази книга.

На пръв поглед, сюжетът ще ви се стори класически за жанра – извънземна раса напада човечеството още при първия контакт и дава началото на война, в която расата ни е заплашена от изтребление. Хората оцеляват по време на Първото и Второто нашествие почти само благодарение на военния гений на Мейзър Ракъм, главнокомандващият, който печели последната отчаяна битка и кратка отсрочка за човечеството. Ракъм обаче е име от миналото и сега Международният флот (МФ) търси нов потенциален блестящ пълководец, който да спечели окончателно войната. В противен случай бъгерите вероятно ще затворят завинаги книгата с историята на човечеството.

Продължи

„Z-та световна война” – художествената документалистика на Макс Брукс

"Z-та световна война"
Макс Брукс, "Изток-Запад", 2012

Сигурно ви се е случвало да хванете непозната книга със средни или почти никакви очаквания и да останете почти зашеметени от качеството на съдържанието между кориците. Такъв беше случаят с мен и „Z-та световна война”. Със сигурност отчасти ме подлъгаха трейлърите на екранизацията, но това, за което се бях подготвила, беше повествование от първо лице и сълзливо драматични еднолични битки за оцеляване във войната със зомбитата. Получих обаче почти документална проза, в която всяка една история е лична драма и всяка една тежи като истинска. Разбира се, героите и събитията са плод на художествена измислица, но написана достатъчно убедително, за да ви хвърли в следвоенен свят, в който споменът за ужаса дори не се е превърнал в спомен, а все още живее рамо до рамо с оцелелите.

Продължи

Четвъртият мускетар или коя е Саша Александрова - Лекс?

Може би сте забелязали едно вече постоянно присъствие в рубриката ни "Гост блогър" - това на Саша Александрова - Лекс или, както си я наричаме ние - Саш. Саш вече е официалният ни отговорник по въпросите с фентъзито и фантастиката, така че, ако имате похвали или оплаквания - за нея са :) И тъй като решихме, че не е учтиво да представяме само текстовете ѝ, но не и самата нея, ето какво каза Саш за себе си:

Може и да ви прозвучи превзето, но не обичам да говоря за себе си. Не заради друго, а защото никога не знам как и откъде да започна. Знам само как да завърша. Парадоксално, а? Всъщност, едва ли...

Доброто възпитание изисква поне да се представя, така че нека започнем оттам. Казвам се Саша Александрова... и твърде малко хора използват името ми когато се обръщат към мен. От десетината си прякора най-много съм свикнала с „Лекс”, затова и за Четецът се представям така. Общо взето, биографията ми е скучновата, но ще се плъзна по повърхността за хората, които обичат да знаят.

Родена съм почти едновременно с падането на правителството на Тодор Живков и обичам да мисля за себе си като за дете на прехода и че си го нося с мен навсякъде (не политическия, разбира се). Обичам и да се наричам „гражданин на Космоса” (намигване към Робърт Шекли за не-почитателите на фантастика), с което обикновено намеквам, че не съм обвързана с почти нищо – места, политически или религиозни убеждения... честно казано, дори нямам любим спортен отбор, макар че като малка си избрах за такъв баскетболния Toronto Raptors заради емблемата. Ако държите на тривиалните факти, родена съм край Дунава, израснала на брега на Черно море, а от няколко години се подвизавам в полите на Витоша. Завърших информатика и информационни технологии в гимназията, където не се научих да програмирам, но станах факир в преписването; почти завърших и книгоиздаване в СУ (остана само да се дипломирам) и докато търках столовете на лекции, най-накрая си повярвах, че искам да стана писател и нищо друго, въпреки че пиша вече повече от десет години. Времето ще покаже дали заслужавам вниманието на читателите, а дотогава работилничката за идеи действа с пълна пара (е, тази отговорна за реализирането е малко по-мудна и май й трябва реконструкция...). Отскоро окончателно реших и да премина от любител на комикси в автор на сценарии и в момента „уча занаята” оттук-оттам.

Ето, не знам какво повече да кажа. Интересните неща около мен като че ли се побират в една страница, но ако решите да си поговорим за книги или филми, мога да ви говоря много повече за фантастика, отколкото за всичко друго (нямаше да се сетите, нали?). Като оставим това и любимата ми музика, не съм от многословните. Предпочитам да слушам. И дано не се сърдите, ако от време на време си записвам по нещо. Винаги слухтя за сюжети или образи, или дори само за детайли.

Човек никога не знае кое кога може да потрябва.

Продължи

Bad Boy Мураками

Рю Мураками
Снимка: NY Times

Почти сигурно е, че следващият носител на Нобелова награда за литература от Япония, ще се казва Мураками. Харуки Мураками. Както подсказва заглавието обаче, тук няма да стане дума за него. Защото титлата лошо момче на японската литература, отдавна е станала притежание на един друг Мураками. Рю Мураками.

Може да се каже, че Рю Мураками е продукт на своето поколение. През 50-те и 60-те Япония бърза да настигне икономически и технологично развитите страни. С новите технологии навлизат и нови развлечения. Заради американските военни бази и напращелите мускулести пехотинци, процъфтяват търговията с плът, порното и секс индустрията, задоволяваща всякакви вкусове, както и рокендролът, неприличните танци, дрогата и междурасовите връзки, които влизат в остър конфликт с традиционното общество и ценностната система. Големите градове се превръщат в инкубатор на най-различни субкултурни явления. Покрай цялата тази веселба, младият Мураками, още гимназист, успява да сформира банда, да вкуси от хипи културата, да списва в училищния вестник, а накрая дори се барикадира на покрива на училището и провежда анти-американска демонстрация, заради която е „награден” с тримесечен домашен арест.

Продължи