Подчертахме си от: „Щъркелите и планината“

   

   Като отворих пак очи, огънят беше изгаснал и тънка червена ивица обгаряше хоризонта. Тътенът на калашника раздра тишината - Орхан, не, Елиф, стреляше в пукащата се зора. А някъде долу в ниското отекна още по-гръмко чаткане. Американче, ела и ти да се пробваш!

   Дръпнах спусъка и автоматът се загърчи в ръцете ми като хапеща змия. Чат-чат-чат. А долу ехото му отвърна ат-ат-ат с хиляди тракащи клюнове. Стояхме сред древните руини, а под нас - оттук до Турция - хиляди бели щъркели чаткаха с клюнове. Хиляди вятърни турбини въртяха перки, в безкрайни стройни редици.

   - Щъркелите говорят с автомата - прошепна Елиф в ухото ми, - като че автоматът и той е щъркел. Дай пак - каза ми. - Поговори с щъркелите.

   На изток слънцето се вдигаше откъм морето. А аз дръпнах спусъка и заговорих с щъркелите.

Цитатът е от книгата „Щъркелите и планината“, Мирослав Пенков, издадена от „Сиела“, 2016 г.

Продължи

Подчертахме си от: „Мъже без жени“, Харуки Мураками

„Докторът бе убеден, че всички жени имат по рождение един вид специален независим вътрешен орган, даден им от природата, за да могат да лъжат. Каква лъжа къде и как ще използва, зависи от човека, тоест от жената. Само че в определен момент всички жени непременно лъжат, и то за нещо важно. Лъжат, естествено, и за маловажни неща, но така или иначе не се колебаят да излъжат за най-важното. При това, без изобщо да проличи по лицето или гласа им. Понеже не те, а даденият им от природата специален независим орган действа на своя глава. Тъкмо затова, макар и с някои специфични изключения, лъжите въобще не разстройват нито съвестта, нито спокойния им сън.“

Цитатът е от разказа „Независим орган“ от сборника „Мъже без жени“, Харуки Мураками, изд. Колибри, 2015 г. 

Превод: Дора Барова

Продължи

Подчертахме си от: „Цар Плъх“, Джеймс Клавел

Вената върху челото на Питър Марлоу се изду като малко черно змийче, но гласът му остана тих, а гневът му бе прикрит зад най-изискани обноски.

— Ах, как бих те разсипал от бой, Грей. Но е проява на лош вкус да се разправяш с хора от простолюдието. Не е честно някак си.

— Я върви по дяволите… — започна Грей, но не можа да продължи, защото яростта му се надигна в гърлото и го задави.

Питър Марлоу се вгледа в очите му и разбра, че е излязъл победител. За миг изпита удоволствие от тържеството над врага, после гневът му изведнъж се изпари, той заобиколи Грей и продължи нагоре по хълма. Не бива да проточваш битката, щом веднъж си я спечелил. Това също е проява на лош вкус.

Цитатът е от книгата „Цар Плъх“, Джеймс Клавел, издадена от „Сиела“, 2012 г.

Превод: Станислава Вергилова

Продължи

Подчертахме си от: „Любовен саботаж“, Амели Нотомб

Всъщност снегът е измислил мистерията. И заедно с нея е измислил поезията, гравюрата, въпросителния знак – и онова безкрайно преследване, наречено любов.

Снегът – фалшив саван, огромна празна идеограма. В нея разчетох безкрая от усещания, които исках да предложа на моята любима.

Не ме интересуваше дали моето желание е порочно, или непорочно.

Само чувствах, че този сняг прави Елена още по-неустоима, мистерията още по-непробиваема, а указанията още по-непоносими.

Никога пролетта не е била толкова очаквана.

Цитатът е от книгата „Любовен саботаж“, Амели Нотомб, издадена от ИК „Колибри“, 2013 г.

Продължи

Подчертахме си от: „Кучешко сърце“, Михаил Булгаков

- Всичко се дължи на разрухата, Филип Филипович.

- Не - съвсем уверено възрази Филип Филипович. - Не. Редно е вие пръв, драги ми Иван Арнолдович, да се въздържите от употребата на тази дума. Това е мираж, дим, фикция. - Филип Филипович разпери широко късите си пръсти, благодарение на което две сенки, приличащи на костенурки, зашаваха по покривката. - Какво представлява тази ваша разруха? Прегърбена бабичка с чепата тояжка? Вещица, която е изпотрошила всички прозорци, угасила всички лампи? Тя изобщо не съществува. Какво подразбирате под тази дума? - яростно попита Филип Филипович клетата картонена патица, закачена нагоре с краката до бюфета, и сам отговори вместо нея: - Това значи следното: ако аз, вместо да оперирам, всяка вечер започна да пея вкъщи в хор, при мен ще настане разруха. Ако в клозета започна, извинявайте за израза, да пикая извън клозетната чиния и същото вършат Зина и Дария Петровна, в клозета ще започне разруха. Следователно разрухата не е в клозетите, а в главите.

Цитатът е от книгата „Кучешко сърце“, Михаил Булгаков, издадена от ИК „Ентусиаст“, 2012 г.

Продължи

Подчертахме си от: „Красиви и прокълнати“, Ф. С. Фицджералд

Красиви и прокълнати

Ф.С. Фицджералд, Ентусиаст, 2015

Нещата са по-сладки, когато сме ги загубили. Знам го... защото веднъж исках нещо и го получих. Това беше единственото нещо, което някога съм искал с цялото си сърце, Дот. А когато го получих, то се превърна на пепел в ръцете ми.

Цитатът е от книгата „Красиви и прокълнати“, Ф.С. Фицджералд, издадена от ИК „Ентусиаст“, 2015 г.

Продължи

Подчертахме си от: „Бриджет Джоунс: Луда по онова момче“, Хелън Филдинг

Бриджет Джоунс: Луда по онова момче

Хелън Филдинг; Колибри, 2014

ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ! ДОРИ НЕ ОТВАРЯЙ ВИНОТО, АКО НЕ СИ ЗАЛЕПИЛА НА ТЕЛЕФОНА БЕЛЕЖКА, ГЛАСЯЩА „НЕ ПИШИ СЪОБЩЕНИЕ“, И НЕ СИ ГО КАЧИЛА НА НЯКОЙ ВИСОК РАФТ!

Уууф! Схващате ли, точно това е проблемът на модерния свят. Ако бяхме във времената, когато се пишеха писма, нямаше да тръгна да издирвам химикалка, лист, плик, марка и домашния адрес на Коженояке, че пък после и да хукна навън в 23:30 ч. да търся пощенска кутия, когато в къщата има две деца. А един есемес отпътува само с леко движение на пръста също като атомна бомба или ракета с далечен обсег.

Цитатът е от книгата „Бриджет Джоунс: Луда по онова момче“, Хелън Филдинг, издадена от ИК „Колибри“, 2014 г.

Продължи

Подчертахме си от:

Книжарничката на острова
Габриел Зевин, ИК Кръгозор, 2014

„Продавачът на книги“

Роалд Дал, 1986 г.

Истински бонбон за продавач на книги, който има странен и порочен начин за измъкване на пари от клиентите. Ако използваме термини, това е обичайната колекция от гротескни персонажи на Дал. От гледна точка на сюжета обратът идва прекалено късно и не успява да „изкупи“ недостатъците на разказа. „Продавачът на книги“ наистина не би трябвало да е в този списък - не е чак толкова изключителен и не представя Дал по най-добрия възможен начин. Определено не е като „Смъртоносният агнешки бут“ и все пак - ето го. Как да се аргументирам за неговото присъствие, когато знам, че е по-скоро посредствен? За мен той има смисъл. Колкото по-дълго самият аз върша това (да продавам книги, имам предвид, но също така и да живея, ако не е прекалено сантиментално), толкова повече вярвам, че това е смисълът на всичко. Да се свържеш с текста, с хората, моя малка откачалке. Просто да се свържеш.

Ей Джей Ф.

Цитатът е от книгата „Книжарничката на острова“, Габриел Зевин, издадена от ИК „Кръгозор“, 2014 г.

Продължи

Подчертахме си от:

Черно мляко, Елиф Шафак; изд. Егмонт, 2013

„Не твърдя, че художествената литература е с магнитуда на земетресение, но когато сме в добър роман, ние напускаме уютните си малки жилища и чрез измислени герои започваме да опознаваме хора, които дори не сме харесвали, защото са нашето друго Аз.“

Цитатът е от книгата „Черно мляко“, Елиф Шафак. Издателство Егмонт, 2013 г.

Продължи

Подчертахме си от:

Нощем с белите коне, Павел Вежинов; изд. Ентусиаст, 2014

„Седеше изтръпнал върху това живо каменно око. То не се интересуваше от облаците, от вятъра, от вълните, които се разбиваха в неговото подножие. Чакаше да се очисти небето, да падне нощта, да дойдат часовете на неговото истинско съществуване. Дори звездите не го интересуваха, те просто му помагаха да проникне в сърцевината. Там някъде, в самия център на ледената галактика, се намираше оная безкрайно малка точица, която дори бе безпомощно да се зърне. Но вече милиони години окото гледаше с ненаситно любопитство как от нея извира битието. Извираше бавно, на тежки плътни вълни, както се ражда от невидими пукнатини лавата. Бе още съвсем безформено, безжизнено, безцветно. Но съдържаше в себе си всичко, което можеше да съществува, дори времето, което бавно тръгваше по своя безкраен път. Никой не знае какво има зад тая невидима точка. И какво представлява то. И окото не знаеше, макар че бе гледало милиони години раждането на световете. То бе видяло как са се създали много звезди и как много звезди са угаснали в нищото. То бе видяло как много от тях отчаяно са пламвали, обезсърчени от своя безкраен път. Много неща бе видяло то и сега какво го интересува, че една жива прашинка е кацнала върху него. То нито я усеща, нито се интересува от нея. То чака нощта.“

Цитатът е от книгата „Нощем с белите коне“, Павел Вежинов. Издателство Ентусиаст, 2014 г.

Продължи

Подчертахме си от: „Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис

Алексис ЗорбасНикос Казандзакис; Ентусиаст, 2013

„Подскочи високо, краката му и ръцете му се превърнаха на криле. Така както го гледах да полита изправен нагоре, над земята, на фона на небето и морето, той ми изглеждаше като някакъв стар архангел – бунтовник. Защото танцът на Зорбас беше изпълнен с предизвикателство, упорство и бунт. Сякаш викаше: „Какво можеш да ми направиш, Всемогъщий? Нищо не можеш да ми направиш; само да ме убиеш. Убий ме, пет пари не давам; изкарах си яда, казах, каквото исках да кажа; сварих и да поиграя хоро и вече не ми трябваш!“

Гледах Зорбас как танцува и за първи път почувствах демоничния бунт на човека да победи тежестта и материята, праотцовското проклятие. Възхищавах се на издържливостта му, на пъргавината му, на гордостта му; долу, върху пясъка, буйните и същевременно изкусни стъпки на Зорбас издълбаваха луциферовската история на човека.“

Цитатът е от книгата „Алексис Зорбас“, Никос Казандзакис. Издателство Ентусиаст, 2013 г.

Продължи

Подчертахме си от: "Форма на живот" на Амели Нотомб

Форма на живот
Амели Нотомб; Колибри, 2013

Сто кила се равняват на един огромен човек. Откакто съм в Багдад, съм нараснал с един

огромен човек. И понеже това ми се случи в Ирак, наричам го Шехерезада. Не е много любезно по отношение на истинската Шехерезада, която трябва да е била стройно създание. Но предпочитам да идентифицирам стоте си допълнителни кила с един човек, вместо с двама, и по-скоро с жена, отколкото с мъж, сигурно защото съм хетеросексуален. А и Шехерезада ми допада. Тя ми говори по цели нощи. Знае, че вече не мога да правя любов, и затова я замества с очарователни истории. Поверявам ви моята тайна - успявам да понеса моята дебелина благодарение на тази измислена Шехерезада. Ако приятелите ми знаеха, че съм дал на тлъстината си име на жена, можете да си представите какво щеше да бъде. Но знам, че вие няма да ме съдите. В книгите ви има немалко дебели и вие никога не ги описвате като хора без достойнство. Освен това много от героите ви си измислят странни легенди, за да продължат да живеят. Като моята Шехерезада.

Имам чувството, че тя пише писмото, не мога да я спра. През живота си не съм писал такова дълго послание, което доказва, че го пише тя. Изпитвам ужас от дебелината си, но обичам Шехерезада. Нощем, когато теглото ми притиска гърдите ми, си представям, че това не съм аз, а някоя хубава млада жена, излегната върху мен. Когато се отдам напълно на тази илюзия, чувам нежния ѝ женски глас, който шепти в ухото ми неописуемо хубави неща. Тогава дебелите ми ръце обгръщат тази плът и заблуждението е толкова силно, че не усещам мазнината си, а сякаш докосвам сладка влюбена жена. Повярвайте ми, в тези моменти съм щастлив. Или по-точно - ние сме щастливи, тя и аз, така както само влюбените могат да бъдат щастливи.

Цитатът е от книгата Форма на живот, Амели Нотомб. Издателство Колибри, 2013.

Продължи

Подчертахме си от: "Кажи на вълците, че съм си у дома" на Карол Рифка Брънт

- В такъв случай защо го правиш?

Кажи на вълците, че съм си у дома
Карол Рифка Брънт, Millenium, 2013

Питах съвсем сериозно. Наистина се чудех защо хората се занимават с неща, които не харесват. Понякога ми се струваше, че животът е някакъв постоянно стесняващ се тунел. Когато се раждаш, тунелът е широк. Но само миг след това се стеснява наполовина. Ако си момче, вече е сигурно, че няма да бъдеш майка, и е твърде вероятно да не станеш маникюрист или учител в детска градина. Докато растеш, тунелът постоянно се стеснява. Ако паднеш от някое дърво и си счупиш ръката, зачеркваш възможността да станеш бейзболист. Ако изкарваш само двойки на контролните по математика, зарязваш мечтата си да бъдеш учен. Ето така отминават годините, докато накрая не се заклещиш някъде. Като хлебар, библиотекар или пък барман. Или счетоводител. И това е. В деня на смъртта ти тунелът е толкова тесен, натоварил си се с толкова много направени избори, че накрая просто те смачква.

Цитатът е от книгата Кажи на вълците, че съм си у дома на Карол Рифка Брънт; Издателство Millenium, 2013 г.

Продължи

Подчертахме си от: "Първа равносметка след апокалипсиса" на Фредерик Бегбеде... отново

Първа равносметка след апокалипсиса
Фредерик Бегбеде, Колибри, 2013

Един писател би трябвало да разбива сърца и празни бутилки. Писателят би трябвало винаги да е заобиколен от красиви тъжни жени, тъжни поради ужаса, който изпитват от свободата му, и от красиви свободни жени, свободни, въпреки че са ужасени от тъгата му. Писателят винаги трябва да ви кара да се размечтавате или поне да му завиждате, или в краен случай да го съжалявате, а в останалото време да се преструва, че го прави. Писателят би трябвало винаги да е мързелив хвалипръцко, опасен егоист, фрустриран търсач на удоволствия, надрусан грандоман, готов да рискува живота си за няколко зле напечатани абзаца в някой второразреден фензин. Писателят би трябвало винаги да прилича на Хънтър С. Томпсън или на Чарлс Буковски, или на Ърнест Хемингуей, или на Джак Керуак, или на Уилям Фокнър и особено на Скот Фицджералд. Тъй като не са изобретили литературата, американците са се съсредоточили на друго: на тъй наречения look на писателя: тридневната му брада, счупената му пишеща машина, безредните му жестове, дъха му, способен да убие стадо биволи, отчаянието, което си носи през рамо, папийонката му, ухаеща на повърнато шампанско "Дом Периньон". "Страх и омраза в Лас Вегас" е съвършена илюстрация на тази writing attitude, която Филип Бесон никога няма да овладее. Тъй като идеалното уравнение изглежда така: ирония + гняв + отчаяние + истина + лекота.

Цитатът е взет от книгата "Първа равносметка след апокалипсиса" от Фредерик Бегбеде; издателство "Колибри", 2013 г.

Продължи

Подчертахме си от: "451 градуса по Фаренхайт" на Рей Бредбъри

  Вие всъщност нямате нужда от книги, а от някои от нещата, които едно време се казваха в книгите. Същите неща би могло и днес да ги има в програмите на "семействата" в телевизионните гостни. Програмите на радиото или телевизията и днес биха могли да бъдат проводник на знания, но не са. Не, не само от книги имате нужда вие! Търсете онова, от което имате нужда навсякъде, където можете да го намерите - в стари грамофонни плочи, в стари филми, стари приятели: търсете го в природата, търсете го у самите себе си. Книгите бяха само един от онези сандъци, в които пазим много неща, които се боим, че ще забравим... На първо място, знаете ли защо книги като тези са толкова ценни? Защото в тях има качество.

From the cover art for the first edition of Fahrenheit 451, illustrated by Joe Pernaciaro.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Цитатът е от "451 градуса по Фаренхайт", Рей Бредбъри
Издание: ИК "Труд", 2005

 

Продължи

Подчертахме си от: "Крадецът на книги" на Маркъс Зюсак

"Крадецът на книги", Маркъс Зюсак
Пергамент прес, 2010

- И сега ние казваме довиждане на този боклук, на тази отрова. 
Точно преди прималялата Лизел Мемингер да излезе от тълпата, едно бляскаво създание с кафява риза слезе от подиума. То получи факла от свой помощник и запали с нея грамадата, която, с цялата си виновност, го караше да изглежда като джудже.
- Хайл Хитлер!
- Хайл Хитлер! - отекна тълпата.
Група избрани мъже слязоха от естрадата, обградиха купчината и също се включиха в паленето под всеобщото одобрение на тълпата. Гласове започнаха да се катерят по човешки рамене и сетне, в началото едва доловимо и след това съвсем отчетливо, се разнесе миризмата на чиста германска пот. Тя заобикаляше ъглите един подир друг и накрая всичко плуваше в нея. Думите, потта. И усмивките. Нека не забравяме усмивките.
(...)
Оранжевите пламъци се полюшваха над тълпата, докато хартията и книгите изчезваха в тях. Горящи думи се откъсваха от изреченията си.

Цитатът е от книгата "Крадецът на книги" от Маркъс Зюсак; издателство Пергамент прес, 2010 г. 
Ревюто ни за книгата можете да прочетете ТУК

Продължи

Подчертахме си от: "Улица "Хавър" на Пол Гимар

Никога няма да забравя смъртта на леля Жан. Привилегията на някои съвсем незначителни
спомени е, че се инкрустират като миди. Аз бях сред малкото сродници, наведени над бялото легло в излъсканата чиста стая, пропита от ред и почтеност, която щеше да стане арена на грубо и неприлично събитие:
Леля Жан се мъчеше:
- Искам... Искам...
(...)
Леля Жан гонеше с мъка някаква мисъл, която ѝ се изплъзваше. Най-сетне я улови и я облече бързо в конкретна форма:
- Искам една круша.

Колкото и да беше неуместно и смешно искането, нещо в тона възкресяваше предишния авторитет на майката. Дъщеря ѝ Жьонвиев ѝ подаде фруктиерата. Леля Жан отмести няколко натъртени круши и избра един чудесен, едва-що узрял плод, който дълго гледа с горчива усмивка. Нема време да отхапе от него. Тя умря, без дори да въздъхне, подобно на африканските врабчета.
В семейството още се говори за тази случка, която никой не успя да проумее. Аз обаче зная. В продължение на петдесет години леля Жан ядеше плодовете, когато презреят... "преди да изгният напълно"... И докато си налагаше да избира застрашените плодове, хубавите здрави круши гниеха и тя никога не смогна да ги опита. Стигнала пред смъртта, леля Жан разбра, че цял живот бе яла гнили круши и баят хляб, защото на двадесет години не бе имала мъдростта да хвърли в кофата за смет един плод или една суха коричка.
Аз не искам да чакам животът ми да презрее и охотата ми да угасне.

Цитатът е от "Улица "Хавър", Пол Гимар, Издателство на Отечествения фронт, 1980 г.
Превод: Лилия Сталева

Продължи

Подчертахме си от: "Горният етаж" на Момчил Николов

Първо издание на книгата
Жанет 45, 2005

Сара премина като някаква огнена феерия покрай говедата на входа, които най-просташки я изгледаха. Червената ѝ коса се развяваше. Уау! Тази жена беше за мен, само за мен! Поех дълбоко въздух и излязох от прикритието си - един мръсен сивкав тир, който някой кретен бе паркирал на абсолютно забранено, но много подходящо за моите цели място. Тръгнах забързано към нея, гледайки упорито в краката си. Давах си вид на някакъв делови, улисан в разсъжденията си пич, който просто минава, да, минава по тази улица на път от точка А към точка В. Усещах колко близо е вече - лекият полъх на вятъра носеше уханието ѝ. Уханието мога да го запомня безпогрешно, да го нося в спомените си цял един живот и да го разпознавам сред хилядите други миризми на хора, предмети и градове. Тя е на една крачка от мен, ароматът

Второ издание на книгата
Сиела, 2011

ѝ е почти болезнено прекрасен... Ето сега, точно сега... Вдигам погледа си от мръсния тротоар, от фасовете, от птичите лайна, от смачканите хартийки, от другите гадни работи... И погледът ми попада точно в нейния поглед. Как му казваха на това, когато едно вещество прониква в друго по силата на някакви физични закони и някакви заигравания с концентрациите? Дифузия, нали? Страстта, стаена в моя поглед, минава по силата на великите физични закони в нейния поглед и го насища със себе си. Концентрациите са изравнени. Равновесие. Ей сега разбирам какво искаше да ми каже Тони Бармана като ми говореше за равновесие! Равновесието, пичове, е голяма работа. Физиката - също.

Цитатът е от "Горният етаж" на Момчил Николов и е взет от първото издание на книгата.

Четецът

Продължи

Подчертахме си от: "Любовни истории на обикновената лудост" на Чарлс Буковски

Буковски с една от любимите си котки. 

- Сестрите й я ревнуваха, защото привличаше техните мъже и се сърдеха, че не ги използва достатъчно. Най-често беше добра с по-грозните. От красавците се гнусеше. "Нямат душа — казваше, — нямат живец вътре. Само дето са направени от съвършени малки ушни извивки и нарисувани нослета… Повърхност и нищо под нея…". Имаше характер, граничещ с лудостта. Имаше характер, който хората наричаха лудост.

- Защото хората смятат, че това е единственото нещо, което имам. Красотата не е нищо, красотата изчезва. Не можеш да разбереш какъв късмет имаш, че си грозен, защото, когато някой те харесва, знаеш, че е за нещо друго.

- Сутринта Кас стана и приготви закуската. Изглеждаше спокойна и щастлива. Пeeше. Бях още в леглото и се наслаждавах на нейното щастие. Дойде при мен и ме дръпна.

"Ставай, копеле! Измий си лицето и пишката и ела да се забавляваме!"

Цитатите са от разказа "Най-красивата жена в града", "Любовни истории на обикновената лудост", Чарлс Буковски; Архетип, 1991 г.  

Четецът

Продължи

Подчертахме си от: "Тежко без музика" на Чарлс Буковски

Буковски. Снимка: artnow.ru

В преработването на литературни текстове ние умишлено ли произвеждаме подсладена таблетка, която публиката да може да преглътне? Кой е поетът, който ще танцува пред компактната тълпа? Джазът не би трябвало да върви ръка за ръка с поезията. Джазът може да бъде жизнерадостен, вдъхновяващ. Може да бъде фолклорен и също така да бъде погълнат - понякога - от изкуството, но джазът не е същинско изкуство. Джазът е такт, джазът е повърхност, джазът извиква асоциации за сексуални ритми и за самия акт: джазът е негър от Африка, джазът е добър, джазът е лош; но за какъвто и да се представя, той е вятърничав, ограничен и слабоват - заимства хватки от класическата музика, но така и не му увира акълът. Поезията ли? Поезията е добра, лоша и голяма - повечето е лоша - и ако си легне с джаза, от това няма да се пръкне силно потомство.

Цитатът е от "Щрих: редакторите пишат"; "Тежко без музика", Чарлс Буковски; Прозорец, 2013

Четецът

Продължи