Стихотворение на седмицата: Краят на лятото

Дъхти земята, от лъчите топли сгряна,
на корени, на семе, на унилост свята;
нагарча мисълта, като листа на дряна,
умира лятото.

По клоните избиха лишеи червени,
алеят петънца червени и в полята,
червен отблясък вечер в стаите стаен е -
умира лятото.

В леса белеят сухи вейки, като кости,
и светла паяжина с повета е слята…
Дали сърцето ми ще може да прескочи
смъртта на лятото?

 - Десанка Максимович

превод: Иван Коларов

Продължи

Стихотворение на седмицата: Съдбата може

Съдбата може да е толкова жестока, че да няма смисъл.
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
Това е само дъжд, през който преминавам...
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
Но има тишина така протяжна, като песента на риба...
Не помня тези думи.

Не помня тези думи, нека облаците помнят.
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
Как устните ти бродеха... Не помня тези думи!
Върни ми вечността, в която ме прошепна,
в която ме прошепваше... Не помня тези думи!
Това е само дъжд, през който преминавам...
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
След всяка капка дъжд,
различна тишина.

 - Иван Методиев

Продължи

Стихотворение на седмицата: Кривата круша

Обичахме, вярвахме – в книги,
в приятелства –
и стигнахме кривата круша.
А тя ни посрещна смирено, по майчински,
и дълго брътвежа ни слуша.
Как плачехме само. Как хапехме устни.
Безсилни кълняхме съдбата.
А кривата круша, добра и разлистена,
ловеше скръбта ни, мълчеше и чакаше.
Щом спряхме да циврим,
помилва ни с клони
и круши дивачки отрони ни.
Ядяхме, подсмърчахме. Бяха стипчиви,
но гнили не бяха, не бяха червиви.
Изпрати ни крушата, тиха в тъгата си.
Градът ни прикотка зализан и душен.
Но всеки бе боднал дълбоко в душата
по семка от кривата круша.

 - Балчо Балчев

Продължи

Стихотворение на седмицата: Писмо до мама

Още ли си жива, стара моя?
Поздрав, мамо! Аз съм също жив.
Нека у дома струи спокоен
оня залез, приказно красив.

Пишат ми - с преглъщана тревога
мълком бързо се топиш по мен
и те срещат вън с оная строга
старомодна дреха всеки ден.

И през синкавия здрач тогава
все ти се привижда как в среднощ
след кръчмарска някаква разправа
някой ме пробожда с фински нож.

Успокой се. Нищо лошо няма.
Туй е само твой кошмар нелеп.
Чак дотам не съм пропаднал, мамо,
че да свърша, непростен от теб.

И до днес съм си момчето нежно,
и мечтая само за това -
как по-скоро от скръбта метежна
у дома да подслоня глава.

Ще се върна, щом развие грани
пролетта и в цвят се пребради.
Само ти във часовете ранни
както някога - не ме буди.

Не буди туй, дето бе мечтано
и несбъднатото не буди -
горест и умора твърде рано
трудният живот ми отреди.

И не ме надумвай за молитва!
Няма, няма връщане назад.
Само ти си ми утеха свидна
и сияние на тоя свят.

Забрави за своята тревога,
не тъгувай толкова по мен.
И не чакай вън с оная строга,
старомодна дреха всеки ден.

 - Сергей Есенин

превод: Първан Стефанов

Продължи

Стихотворение на седмицата: "Спомен за пристанище"

Огромно беше лятото на юлското пристанище,
минаваше дванайсет, моряците ги нямаше.

Горещината спеше на плочите простряна
и докерите влачеха сандъците към крана.

Скриптеше тежко слънцето, повдигаше морето,
опънати до скъсване трепереха въжетата.

Аз дъвчех дъвка, седнал на касата с консерви,
която заминаваше след два-три дни на север

и сянката ми бавно надясно се изместваше,
земята се въртеше, макар да не усещах,

а докерите все тъй сандъците си влачеха,
моряците ги нямаше, огромно беше лятото.

 - Георги Рупчев

Продължи

Стихотворение на седмицата: Отиде си

 

Отиде си. Сам те помолих да си идеш.
Следих те с поглед из полето как вървиш -
сред детелините ти стъпваше спокойно,
вървеше все напред, не се обърна ни веднъж.

А можех да ти махна със ръка и да те върна,
но можеше ли сянката ми да те спре?
Желаех да си тук - и да те няма,
но мисълта ми да те стигне не успя.

Накрая те извиках да се върнеш.
Но ти не спря. Защо ли да се спреш?

- Тудор Аргези

превод: Огнян Стамболиев

Продължи

Стихотворение на седмицата: Из "Седем нощни седмостишия", IV

Едно голо рамо 
Като истина 
Заплаща ценността си 
На крайчеца на тази вечер 
Която свети тъй самотна 
Под тайнствения полумесец 
На моята носталгия.

 - Одисеас Елитис

Превод: Стефан Гечев

Продължи

Стихотворение на седмицата: Молитва

Към деветдесетте вече, но още с надежда,
че ще го кажа, изразя, изтръгна от себе си.

Ако не пред хората, то пред Тебе,
който ме хранеше с мед и с пелин.

Срам ме е, защото трябва да вярвам, че си ме водил и пазил,
сякаш съм имал пред Тебе специални заслуги.

А аз приличах на тези от лагера, дето две борови клончета
на кръст връзваха и тихо се молеха нощем на нара в бараката.

Молбата на егоиста, която донесох, благоволи да изпълниш,
само и само да видя колко била е нелепа.

Ала когато от милост за другите за чудо Те молех,
мълчаха небе и земя - както винаги.

Морално съмнителен заради вярата в Тебе,
се възхищавах от тези, които не вярваха, за простодушното им упорство.
Мигар съм бил почитател на Твойто величие,
щом смятах религията за добра към слабите, какъвто самият аз бях?

Най-малко нормален от класа на отец Хомски,
аз още тогава се вглеждах във водовъртежа на Провидението.

Моите пет сетива сега полека затваряш
и ето ме стар лежа в тъмнина.

Оставен на онова, което тъй ме измъчваше,
че тичах напред и стихове съчинявах.

Прости ми вините, и истинските, и онези, въображаемите.
Убеди ме, че съм се трудил за Твоя прослава.

В часа на агонията бъди с мене като Твое страдание,
което не може света да избави от болката.

 - Чеслав Милош

превод: Силвия Борисова

Продължи

Стихотворение на седмицата: Надпис

Гледаш ръцете ми.
Слаби са - казваш - като цветя.

Гледаш устните ми. -
Не им е по силите да обхванат света.

         По-добре да се полюлеем върху стъблото на мига,
         да се опием с вятър,
         да погледаме как залязват очите ни.
         Ароматът при увяхването
         е най-прекрасният на света,
         очертанията на руините смекчават болката.

В мене е огънят, който мисли,
вятърът, който пълни платната,
нетърпеливите ми ръце могат
главата на приятеля
от въздух да изваят.

Повтарям стих, който бих искал
да преведа на санскритски
или на пирамида да поставя:

Когато светлината на звездите секне,
ще осветим нощта със себе си.

Когато вятърът се вкамени,
ние ще раздвижим въздуха.

- Збигнев Херберт

Превод от полски: Здравко Кисьов

Продължи

Стихотворение на седмицата: За мъничко любов

За мъничко любов избродил бих света,
бих крачил бос, без шапка в утрин синя,


бих крачил в сняг, скрил в мене пролетта,
бих крачил в буря с пеещ дрозд в гръдта.


бих крачил сякаш по роса в пустиня.
За мъничко любов избродил бих света
като слепец, протегнал длан за милостиня.

 - Ярослав Връхлицки

превод: Григор Ленков

Продължи

Обич за обич

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща,
но след ден,
но след два,
но след три,
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх...
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.


Евтим Евтимов

Продължи

Стихотворение на седмицата: В механата

Тежко, тежко! Вино дайте!

Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е, или слава!



Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!


Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, -
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, -


грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!


Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро тоя не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!


Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"


Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!


А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!


О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!


Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти!
Аз веч нямам мило, драго,
а вий... вий сте идиоти!




Христо Ботев

Продължи

Стихотворение на седмицата: Тоя влак за Бургас...

На Недялко Йорданов

Тоя влак за Бургас е тъй бавен.
Аз сънувам дъждовния плаж.
Там е моя живот - моя странен
и единствен словесен пейзаж.

Там съм целият аз - там забравям,
че съм кратък и лош - че съм аз.
Глас на гларус и аз осезавам
тоя - целия свят... Там в Бургас,

аз умирам от нежност и ярост.
(А се мислех за подвиг роден.)
Глас на гларус, о, писък на гларус -
възмутителен спомен за мен.


Христо Фотев

Продължи

Стихотворение на седмицата: Вий ще тъгувате…

  

Вий ще тъгувате

понякога за мен.

Вий няма да намерите

такъв глупак

обикнал заедно

със пошлостта ви

притихналия

под снега

Калофер.

Вий ще тъгувате

понякога

и никога за мене,

за оня сенчест

бряг

и за реката,

която никога

не се завръща.

Вий ще тъгувате

дори

за моето незнание,

че вече във Калофер

няма мрак

и той не

слиза вече от

Балкана,

не пада върху

всички пътища забравени,

не пада

върху вашите

ръце. 

 - Иван Пейчев

Продължи

Стихотворение на седмицата: ***

В разговор с един палещ залез
заварих пчелите от кошера.
В дълбоко синьото небе
нахлуваше вечерното ухание на люляци.

Жужеше ласкавата тишина,
една пчела -
една пчела -
застана в упор с умореното светило
и златисто невъзмутимо
го целуна.

По кожата си чувствах
следобеда как се свлича;
в стъклото на сълзите си -
мъката да тича,
в пламтящото великолепие
на слънчевата клада
с крясък на прокажена
чух самотата си да пада.


Данила Стоянова

Продължи

Стихотворение на седмицата: Почти мадригал

На запад се обръща слънчогледът,
денят потъва в сбръчканото му око
и въздухът на лятото се утаява
върху листата и дима фабричен.
С тътнеж и облаци изтича бавно
последната игра на небесата
и дървесата, сменящи цвета си
оттатък, зад завоя на реката,
ни спират пак като преди години.
Това е той, все същият наш ден
и същото червено слънце,
залязващо със своя предан лъч.
Аз нямам спомени, не искам да си спомням –
в смъртта отвежда паметта човешка.
Животът е безкраен. Всеки ден
е наш. Един от тях ще спре
завинаги. Когато дойде време.
Но днеска ний седим на бента,
люлееме крака като деца,
следим с очи водите на реката
и клоните, които пият
зеленина от нейния тъмнеещ цвят.
Човекът, който мълчаливо иде,
не крие нож във своите ръце,
а стрък от цъфнало мушкато.

 - Салваторе Куазимодо

превод: Драгомир Петров

Продължи

Стихотворение на седмицата: Лама Сабахтани

Тежи ми, Боже, кръстът на живота...
Духа ми скръб обсажда, гина веч...
И виждам те - на твоята Голгота -
и шепна твоята предсмъртна реч...

Живях в тълпите сам - не ме разбраха.
В мен всичко светло, всичко в мен добро,
раздадох го... Душата ми обраха,
оставиха ми черното тегло...

Посях любов - поженах срам, вражди!
Напущам веч световните стъгди -
и в теб подирям, Господи, подслона!

Тъй ястреб, от ловеца повален,
издъхва в някой кът усамотен,
с очи, обърнати към небосклона!

- Стоян Михайловски

Продължи

Стихотворение на седмицата: Опитай да възпееш осакатения свят

Опитай да възпееш осакатения свят.

Помни дългите дни на юни
и горските ягоди, и капките вино rose.
Копривата, която методично покриваше
дворовете, напуснати от подгонените.
Трябва да възпееш осакатения свят.
Ти гледаше луксозните яхти и параходи:
една беше в очакване на дълго пътуване,
пред друг имаше само солена пустош.
Ти видя бежанците, които отиваха в нищото,
Ти чу палачите им, които радостно пееха.
Длъжен си да възпееш осакатения свят.
Помни времето, когато бяхте само двамата
в бялата стая и пердето потръпна.
Спомни си концерта, когато музиката избухна.
През есента как събираше жълъди в парка,
а листата полягаха върху раните на земята.
Възпей осакатения свят
и сивото перо, което дроздът изгуби,
и деликатната светлина, която блуждае и чезне
и пак се връща.

Адам Загаевски
Превод: Силвия Борисова

Продължи

Стихотворение на седмицата: Пуякът

Далеч из паметта безредна

си спомням онзи двор широк,

където властваше надменно

любимият ми пуяк-бог.

Той беше зъл, свободен, хищен

и с клюн, червен като искра,

бях само четиригодишен -

веднъж ли остро ме презря?

Ни с карамел, ни с шоколади,

ни с ананасова вода

не можеше да се заглади

горчивата за мен беда.

И ето, върна се бедата,

срамът от детството поне:

ти, обожаваната, злата -

надменно ми отвръщаш: „Не!”

В живота отминава всичко,

ще минат обич и тъга,

и ще си спомням теб с усмивка,

тъй както пуяка сега.

Николай Гумильов

Превод: Георги Рупчев

Продължи

Стихотворение на седмицата: ***

XL

Пред мен минава пеперуда 

И за първи път в Всемира аз забелязвам, Че пеперудите нямат багра, нито пък движение, Както и цветята нямат багра или ухание. Баграта си има багра по криле на пеперуда, В движението на пеперуда движи се движението. Уханието си има ухание в уханието на цветята. Пеперудата е само пеперуда. Цветето е само цвете.

Фернанду Песоа
Превод от португалски: Румен Стоянов

Продължи