Огнените жени

Изображението е на Sweta Liachowezki* 

Мартин веднъж ме попита, дали съм чувала за огнените жени и естествено знаеше отговора. Беше прочел в някаква онлайн статия за тях, били „особена порода”. Аз му казах, че не съществуват, но сама не си повярвах. Всъщност и двамата мечтаехме да срещнем такава – той за себе си, а аз в себе си.  

  Казват, че устните им са винаги винено червени с вкус на месесто грозде. Който ги опита изпада в божествен екстаз и започва да танцува. Всъщност тяхната най-голяма сила се крие в танците. Описват ги като прелетни птици. Цял живот вървят по следите на горещото слънце и спират, за да си починат с него на някой солен браг или в някое забравено от Бога градче. Веднъж дори попаднали в наше село. Било по време на жътва. Пристигнали призори, когато хората се канели да потеглят към нивите си. Някаква особена мараня се носела из въздуха, но вместо да натежават, от нея гърдите на хората олеквали. Някой дори разказват, че чули щурци да пеят в дробовете им. Мъжете в селото усетили аромата на далечни земи и се спуснали към площада, където местният слепец свирел нечувани мелодии на акордеона си. А там, под чуждите звуци, някакви неземни създания разтрепервали земята под краката си. Косите им били пристегнати в кокове, а роклите се изливали върху телата на големи вълни. Очите били като на хищни котки, открояващи се върху смуглите лица. Всички мъже в селото – млади и стари, гледали с възхищение и страхопочитание другоземките. Ръцете им се потяли, по гърбовете си усещали да тече ток. С всички сили се мъчели да сведат погледите си, но оставали все така втренчени. „Циганки” чул се стреснат женски глас от тълпата. За секунди всичко потънало в тишина. Една от танцьорките се приближила до момичето, което извикало. Погалила я по лицето и й прошепнала нещо на ухо. Девойката се усмихнала, разкъсала дрехите си и започнала да се върти гола по площата. Циганката пляснала с ръце, музиката засвирила и всички отново засънували.

  Така отминал един месец. През него хората дори не се прибирали в къщите си. Понякога следобедите завалявал дъждец, който утолявал жаждата им, а храна не им трябвала – всички се гледали в очите и не усещали глад. Единствен слепецът понякога се съвземал и чувал как стомахът му къркори, но станело ли това, някое от момичетата го погалвало по главата и той отново забравял, че е човек. Времето ту се забързвало, ту се забавяло, винаги според ритъма на танца, но никога не спирало. А нивите стояли все така пусти, неожънатите класове натежавали и полягали в пръстта, за да си починат.

  Един ден, обаче, задухал северняк и откъснал първото есенно листо. То паднало на земята, издавайки предупредителен звук, че лятото си отива. Щом го чули, странстващите жени затанцували по-бавно, но това не помогнало. Когато привечер слънцето тръгнало да залязва те хукнали след него. Босите им крака вдигнали пушилка до небето, която да ги скрие и никой от селото да не може да тръгне след тях. Същата вечер хората се прибрали по домовете си за първи път от седмици. Почувствали странен студ и запалили огнищата. Жените омесили питки, с които трябвало да изкарат цялата зима. Било късно вече да се събере новата реколта. И тя като танцьорките се скрила някъде в земята. В статията пишело, че това била най-тихата зима. Кръчмата, читалището, та дори и училището залостили вратите. Всички се прибрали по домовете си и се показали чак на пролет, за първите сеитби. Когато това станало, жените забелязали, че до една са с издути стомаси. Щастливи в очакване на бъдещите си рожби, те работели неспирно. После пак дошло горещото лято, но танцьорки не се появили. Вместо това, една сутрин, когато мъжете се приготвяли да отидат да жънат, забелязали че жените им не са в къщите. Спуснали се те към площада да ги търсят и видяли още по-голямо чудо от миналогодишното. Имало един голям кръг от родилки, в центъра на който свирел слепеца. И всички жени се гледали в очите. После, когато дошло време да падне първото есенно листо, никой не го чул, понеже цялото село ехтяло от детски смях и плач.

  След като свърши с разказа си, Мартин ми каза, че се съмнява, че това се е случило същото лято, в което съм родена и аз. Изсмях му се... Но тайно си мечтая, че понякога вечер, когато светлината е много слаба, в очите ми проблясва онзи котешки поглед. Сега събирам сили и знам, че много скоро ще хукна след слънцето, ако ще и да потъна в земята като житен клас.

*Изображението е взето от/Available from: http://www.facebook.com/photo.php?fbid=100340956717831&set=a.100340820051178.368.100002257801055&type=1&theater



By Danny