Познавате ли Хюго?

  Когато за първи път хванах в ръцете си книгата, чух нещо мъничко да изщраква. Не знаех какво е, не му обърнах и особено внимание. Все пак се намирах в центъра на София, пред сградата на Софийки университет, където шумът е навсякъде около теб. После, прибирайки се вкъщи видях, че часовникът на ръката ми е започнал да изостава. До вечерта вече се бях върнала не просто часове, а години назад, много преди да се родя, на място, за чието съществуване не съм се замисляла.

  Щом Брайън Селзник ми посочи луната и ме поведе към парижката гара, нямах никаква идея, че годината е 1931-ва. Всъщност нямаше и особено значение, понеже това, върху което се спря погледът ми, бе едно малко момче, тичащо  из тайните коридори на гарата. Стигаше ми само да знам, че са тайни, за да усетя непреодолимо желание да хукна след него. Така и направих.

  Не съм много сигурна дали трябва да ви разказвам какво ми се случи между онези 543 страници. Не че не искам да ви доверя, дори преливам от желание... но да усетиш как времето тече назад е нещо, за което не се говори, ако не си го преживял.

  Ето, ще ви споделя най-важното, което трябва да знаете за Хюго Кабре, преди да попаднете в  историята му. Момчето е сирак. Живее на една от гарите в Париж, където старателно се грижи за всички часовници. И как няма, като те са неговото прикритие, нужно му, за да изпълни мечтата си. Тя е свързана с един автомотон, който заедно с бележниче, останало му от баща му, ще променят завинаги неговия свят. Като всяка приказка и в тази се намесва красиво ключе, което има силата да задейства вълшебен механизъм. А това ключе е малката тайна на палавата Изабел. Не знам дали си спомняте за онези сърчица, които навремето разделяхме на две, в знак на приятелство. Еднатата половина в теб, а другата в най-добрия ти приятел. Нещо такова притежават и Хюго и Изабел. Но те още не знаят за силата на тяхното приятелство, не знаят, че щом съберат двете половини от това цяло, то ще повлече със себе си и другите герои – татко Жорж (по-известен като Жорж Мелиес), господин Табар, Етиен, госпожа Мелиес.

  Ако до сега не знаехте, то ще ви кажа, че татко Жорж е отговорен за кацането на много хора на Луната. Не ви се вярва? Е, той е и този, който прави сънищата, но в това ще се убедите чак когато прочетете книгата.

  Любимият ми момент от тази среща, е когато една вечер с Хюго и Изабел гледахме вечерния блясък на Париж, скрити зад стрелките на гаровия часовник. Тогава Хюго каза: "Обичам да си представям, че светът е една огромна машина. Машините, нали знаеш, нямат излишни части. Те имат точно толкова на брой и такива части, каквито са им нужни. Та затова си мисля, че ако целият свят е огромна машина, трябва да има някаква причина, за да съм тук. А това означава, че ти също си тук по някаква причина."

 

  “Изобретението на Хюго” очарова с нещо повече от историята си. Това е една книга, или пък всъщност е машина, в която думите преливат в детайлни изображения, излезли изпод ръката на Брайън Селзник. На моменти усещаш как се взираш в буквите или четеш илюстрациите. И всичко се случва с онази лекота, с която се ровиш в най-красивите си фантазии. Сега ми се иска тепърва да го изживявам. Да вляза в книжарницата за нови и употребявани книги на г-н Ларис, едно място, което „миришеше на стара хартия, прах и канела”. Там да срещна приятелския поглед на собственика и без да му кажа нито дума, той да ми подаде „Изобретението на Хюго” от Брайън Селзник... Но когато затворих задната корица, времето пак пое естествения си ход. Единственото, което ми остава е да ви попитам: вие бихте ли го направили вместо мен?! :)

by Danny