Стихотворение на седмицата: Молитва

Към деветдесетте вече, но още с надежда,
че ще го кажа, изразя, изтръгна от себе си.

Ако не пред хората, то пред Тебе,
който ме хранеше с мед и с пелин.

Срам ме е, защото трябва да вярвам, че си ме водил и пазил,
сякаш съм имал пред Тебе специални заслуги.

А аз приличах на тези от лагера, дето две борови клончета
на кръст връзваха и тихо се молеха нощем на нара в бараката.

Молбата на егоиста, която донесох, благоволи да изпълниш,
само и само да видя колко била е нелепа.

Ала когато от милост за другите за чудо Те молех,
мълчаха небе и земя - както винаги.

Морално съмнителен заради вярата в Тебе,
се възхищавах от тези, които не вярваха, за простодушното им упорство.
Мигар съм бил почитател на Твойто величие,
щом смятах религията за добра към слабите, какъвто самият аз бях?

Най-малко нормален от класа на отец Хомски,
аз още тогава се вглеждах във водовъртежа на Провидението.

Моите пет сетива сега полека затваряш
и ето ме стар лежа в тъмнина.

Оставен на онова, което тъй ме измъчваше,
че тичах напред и стихове съчинявах.

Прости ми вините, и истинските, и онези, въображаемите.
Убеди ме, че съм се трудил за Твоя прослава.

В часа на агонията бъди с мене като Твое страдание,
което не може света да избави от болката.

 - Чеслав Милош

превод: Силвия Борисова