Къщата на джамията

Къщата на джамията, Кадер Абдола,и.к.
Жанет 45

"Къщата на джамията" е една от онези книги, които те залепят за себе си и не те пускат до последната точка. Това не е чисто исторически роман, но все си мисля, че не е и просто фикция. Защото е много истински.

Това не е поредната книга за исляма, религиозните фанатици и всичко онова, за което християните и атеистите уж не разбират. Кадер Абдола е превърнал ислямската вяра в една метафора, която прекрасно се вписва в нашето съвремие. Тук не става въпрос за религията сама по себе си, а по-скоро за живота като поезия и за страха, съпровождащ хората, откакто свят светува. И преди всичко това да започне да звучи политически некоректно, нека обясня: имам предвид страха от новото, от бързата промяна, от погубването на онова, за което сме се трудили и сме влагали чувства, страха от казването на истината и разкриването на нашите собствени мисли и желания.

Докато четях историята на къщата на джамията, на уважавания Ага Джан и неговото голямо семейство, си мислех колко познато ми звучи всичко и как не го чувствам далечно и друговерско. Тези вековни традиции, уважението, строго патриархалното, в което жената не е просто сянка, а всъщност важна фигура, вярата и уповаването не само в Бога, но и в самите нас, постоянно ми напомняха и за нещо изгубено българско. Сякаш съм чела същата книга, но с други герои, в различен контекст.

Образите и характерите в „Къщата на джамията” са силни, противоречащи, интересни. Всеки рано или късно намира мястото си и решава съдбата си. Героите са майсторски изрисувани, повечето – с нотка на загадъчност, но всички прекрасно вплетени в голямата метафора, всеки със своя история, края, на която предначертава сам. Не мога да забравя невероятните образи на бабите, потърсили своя край в Мека, или Гущер – чедо не на любовта, а по-скоро на борбата между два свята. Във въображението ми завинаги ще остане и ледената тръпка на зимната нощ, в която Ага Джан търси гроб за сина си. И чувството за разруха, за гибел, за излъгани надежди...

Иска ми се да вярвам, че фикцията в „Къщата на джамията” преобладава в историческите разкази, а истинността се крие някъде в чистите човешки отношения и в щастливото семейство. Иска ми се като Кадер Абдола всички да четем религията еднозначно като красива поезия, а не като кървав ритуал. И предпочитам да вярвам, че хоратата като Ага Джан, които разбират живота като Божия воля, и онези като Шахбал, вярващи в множеството случайности, ще продължават да съществуват в разбирателство, уважавайки другия. А междувременно с хубавата литература надеждите ще се подновяват.

„Той е светлина. Сиянието му е като ниша със светилник. Стъклото е като блестяща звезда, разпалена от маслото на благословено маслиново дърво. И маслото сякаш сияе. Светлина върху светлина!”

by argi