 |
| Робърт Сойер; снимка: DEJANSEO. Available from: http://dejanseo.com.au/interview-with-robert-j-sawyer/ |
С Робърт Сойер
се „познаваме” от 1999 г., когато получих „КК Старплекс” за рожден ден.
Оттогава книгата е била препрочитана толкова пъти, че започва да се разпада, а
аз сигурно вече мога да ви цитирам цели пасажи. И знаете ли какво? Усещането е
все така приятно с всеки нов прочит – от една страна, защото на 11 години човек
не може да схване кой знае какво от науката в творчеството на Сойер, а от
друга... е, хората, които обичат да препрочитат добрите книги, ще ме разберат.
Между кориците
на романа попадате в ежедневието на борда на гигантския космически кораб
„Старплекс”. Всъщност всичко започва по-рано, през 2076 година, когато
човечеството открива, че родната му галактика е прорязана от мрежа изкуствено
създадени портали, осигуряващи мигновено прехвърляне на огромни разстояния.
Съвсем малко след това – три седмици, ако държите да съм точна – се появява
първият кораб на уалдахудийците, а след това и на ибийците. Първите са дребни
същества, наподобяващи рунтави прасета с шест крака, идващи от хладна планета,
а вторите – може би една от най-странните раси, които можете да си представите.
„Ибиец” всъщност е съкратено от „интегрирана биоединица” и всеки от тях
представлява интелигентно цяло от осем независими форми на живот, обединени в единен
организъм – като органелите на клетка, но в много по-голям мащаб. Заедно с
хората и делфините, които в романа на Сойер също са разумна раса, те съставят
Общността на планетите. „Старплекс” е построен с обединени усилия, с цел да
служи като научноизследователска лаборатория в космоса за издирване на разумен
живот, както и за посолство на Общността при установяване на първи контакт.
Самото
действие в романа се развива около година след началото на работата му, когато
мрежата от портали се използва ежедневно. Сойер балансира между научните факти,
фантастичните елементи и реалните човешки истории с майсторство, от което
според мен много писатели могат да се учат. Докато четете, ще се сблъскате
както с внушителната идея за живи същества с размерите на планета, с които
героите влизат в контакт, така и с досадните спречквания между Кийт Лансинг, 46-годишният
командир на кораба („директор” според Сойер), и ръководителя на секция
„Физика”, уалдахудиеца Джаг. Може би на някои от вас няма да е съвсем чужд
интересът на Кийт към двадесет години по-младата му колежка Лиан, въпреки че е
щастливо женен (по случайност – също от двадесет години) и още по-влюбен в
съпругата си Риса, отколкото в началото. На други пък няма да е чуждо потисканото
недоволство на съпругата му от този факт. Една съвсем човешка история. В същото
време пред очите ви от изследвания в момента портал изскача звезда – и то не
каква да е, а зелена звезда, две
неща, за които никой дотогава не подозира, че са възможни. Бивате нападнати от
неизвестни уалдахудийци, след което преминавате през портала с такава скорост,
че се озовавате в абсолютната пустош на междузвездно пространство, на шест
милиарда светлинни години от дома. Летите на сондажен кораб, пилотиран от
делфин, който ви разяснява защо делфините и хората се разбират, а
уалдахудийците и хората – не. И разбирате какво е да се борите с политическите
проблеми на съвместното междурасово съществуване дори и в космически мащаб, на
хиляди светлинни години от дома. И, за да е още по-сложно и красиво, отделно от
основния текст на романа е развита втора сюжетна линия, в която по време на
рутинно пътуване по работа през портал Кийт Лансинг попада в коренно различно
време – десет милиарда години напред в бъдещето, ако държите на детайлите – и
среща един особен, но много приятен... стъклен човек. Няма да развалям
изненадата, оставям на вас да откриете защо и как са свързани тези двамата.
Робърт Сойер
незаслужено е сред по-непопулярните в България автори на научна 
А, освен
всичко това, ако по случайност сте почитатели или поне сте заглеждали сериала
„Поглед в бъдещето” („FlashForward”)
на ABC и не сте го
забелязали в надписите, вероятно ще ви е интересно да научите, че е правен по
едноименния роман на Сойер и сценарият е писан от самия него. Любопитното в
случая е, че сериалът и романът нямат почти нищо общо освен основната идея,
няколко мотива и единственият герой, който се появява и на двете места, доктор
Лойд Симко. Въпреки това обаче нито едното, нито другото ще ви е скучно,
уверявам ви. Разликата е, че телевизионните серии са далеч по-динамични и
ориентирани към почитателите на екшъна, докато книгата звучи по-философски,
въпреки че и в нея не липсва напрегнато действие. И, естествено, колкото и
човешка да е историята, и тук се стига до характерния за Сойер мащабен финал,
надхвърлящ пределите на ежедневното. За съжаление, точно за „Поглед в бъдещето”
мога да ви говоря най-малко, тъй като хартиеният екземпляр не ми е под ръка в
момента, така че ще трябва да спра дотук.
Може би
преувеличавам заради личното си пристрастие към автора. Може би Робърт Сойер
няма да ви се стори толкова впечатляващ, колкото на мен. А може би разсъждавам
прекалено много. Може би просто ще ви оставя да проверите сами. И ще се радвам
да споделите впечатления след това.
За финал, един
любим цитат от „Старплекс” (въпреки уважението ми към колегите от „Бард”, тъпо
и упорито отказвам да пиша заглавието навсякъде като „КК Старплекс”, както те
са го решили по някаква причина. Предпочитам да се придържам към оригинала.):
-Децата си
играят с оловни войници – каза Кийт и погледна Джаг. –Расите на детска възраст
с истински. Може би е време всички да пораснем малко.
Уалдахудиецът
дълго мълча.
-Може би...
Саша Александрова - Лекс
0 коментара:
Публикуване на коментар