Обичахме, вярвахме – в книги,
в приятелства –
и стигнахме кривата круша.
А тя ни посрещна смирено, по майчински,
и дълго брътвежа ни слуша.
Как плачехме само. Как хапехме устни.
Безсилни кълняхме съдбата.
А кривата круша, добра и разлистена,
ловеше скръбта ни, мълчеше и чакаше.
Щом спряхме да циврим,
помилва ни с клони
и круши дивачки отрони ни.
Ядяхме, подсмърчахме. Бяха стипчиви,
но гнили не бяха, не бяха червиви.
Изпрати ни крушата, тиха в тъгата си.
Градът ни прикотка зализан и душен.
Но всеки бе боднал дълбоко в душата
по семка от кривата круша.
- Балчо Балчев
0 коментара:
Публикуване на коментар